Шарлот Бронте - Прокобата

На заповедта му веднага се подчини млада и богато облечена девойка, която чакаше в салона. Тя грациозно поднесе желаната напитка в порцеланови чашки, орнаментирани със златен филигран. По време на закуската цареше почти несмутима тишина. Облегнат на дивана, Заморна наблюдаваше двамината си гости с много особена и непроницаема многозначителна усмивка. Може би тъй би се усмихвал някой, който замисля грандиозна лудория.

Явно така сметна и господин Пърси, защото внезапно скочи, остави чашката, изправи се пред херцога, изгледа го особено и му рече:

— Добри ми зетко, внимавай, ако ми кроиш някоя магария! Позволявам си да те информирам, че синът на баща ти е ненадминат глупак. Понеже изпитвам вродена непоносимост към шегите и всеки, който се мъчи насила да ми ги пробута, обичайно си плаща солено, пази се! В момента лицето на цялата тази работа е много черно. Ако скоро не умиеш тоя етиопец, аз ще го боядисам червен с нектарната кръв на твоя божественост.

— Изяж си закуската, Едуард — отвърна Заморна. — Хариет, дай насам още нектар и амброзия. Гръмовержецът почва да ломоти веднага, щом припасите му намалеят. Виж, Радамант е по-примерен. Вярвам, че съдийската му злъч поне за момента е поразредена от струйки благотворен шоколад.

Закуската скоро свърши. Брат ми стана.

— Елате. Повелявам съдът да се оттегли на чист въздух. Пърси, Фидена, последвайте ме в парка, да видим дали вещината на Едуард е в състояние да избели козината на този тъй смугъл и черен арапин.

Прекрачи ниския прозоречен перваз. Гостите му го последваха. И докато се отдалечаваха, аз си помислих, че едва ли някога нейде по земната шир под окото на слънцето е стояло тъй велелепно трио от смъртни. Гледах ги, докато се изгубиха сред гъстия пояс високи дървета, с който бяха заградени игрищата. После се извърнах от прозореца. След около час херцогът се върна сам.

— Е, Емили, тръгнаха си — оповести той. — Убедих ги. Довечера ще се срещнем отново в замъка Уотърлу. Тогава с готовност ще признаят кралските ти права. Най-трудно ми беше с Едуард. Ужасът му от шеги е абсолютно смехотворен, но буйността му е опасна, а неверието му — неконтролируемо. Не знам дали щях да успея, ако той не се бе появил тъкмо навреме. Съзряхме го да язди през парка в далечината, и както стояхме на възвишението, помахах му да дойде. Той се изкачи, с ръка на гърдите, като трескаво попипваше веригата с медальона, а лицето му ту пламваше, ту пребледняваше. Тук вече не намериха какво да кажат. Фидена сграбчи ръката ми, а Едуард се усмихна с думите: „Хубаво, че не ми бе погодил номер, инак, макар действителността сама по себе си да е ужасна, шегата би ти коствала живота“.

— И увериха ли се напълно най-сетне? — попита дамата. — Но не е нужно да те питам. Трябва да са се уверили, а къде отиде той?

— Върна се в града, любов моя, с Джон и Пърси, така че изоставяме тази тема до довечера. — После се обърна към мен: — Чарлс, в девет тази вечер присъствието ти ще бъде изтърпяно в двореца Уотърлу. Сега напусни тази стая. Уморих се от изпитателните ти погледчета. Омитай се на секундата.

Нямах алтернатива и се принудих да се подчиня, което и сторих, с голяма неохота. Успокоявах се обаче, като си повтарях „девет часът, девет часът“ и се мъчех да потуша любопитството си с очакване, както някои се мъчат да потушат глада с дъвчене на тютюн. Усилията в моя случай бяха тъй напразни, както обичайно са в другия.

Не вярвам генерал Торнтън да забрави някога този ден. Изпитанията на Йов са нищо в сравнение с онова, което претърпя той, докато чакаше да се изтърколят бавните, отвратителни, тежки като олово часове. Хиляда пъти го молих да вади часовника си и да ми казва колко е часът. Десет хиляди пъти тичах до вратата, отварях я, поглеждах навън, сетне отново я затварях. Привечер нетърпението ми стана съвсем необуздано. Хвърлих се на килима, загризах ресните му, запищях и заритах, а когато генералът се опита да ме усмири с пръчицата, която държеше под ръка именно с тази цел, захапах я със зъби и едва не я строших на две.

Най-сетне деветият час ме завари в преддверието на замъка Уотърлу. Прекосих входния коридор и се изкачих по стълбите, следвайки кордона лакеи, поставени на равни разстояния по стълбищните площадки и прочие. Влязох в северната гостна. Беше осветена и пълна с хора. Един поглед бе достатъчен, за да се уверя, че компанията е съставена изцяло от членове на нашето и семействата Пърси и Фидена. Изглежда, че примадона на вечерта бе леля ми Сиймор. Тя заемаше челното място, а благото й лице и кроткото й, ведро чело, обрамчено със светли коси, простичко разделени на път по средата, излъчваше покой и спотаена радост, които изпълваха сърцето ми с блаженство. Леля току поглеждаше децата си, седнали заедно по-встрани. И когато очите й се извръщаха към тях, мигновено се изпълваха със светлина, съчетала в себе си майчина любов, гордост и предпазливост. Сред братовчедките си забелязах Уилям Пърси. Беше се излегнал на една отоманка в нозете на трите най-големи момичета, Елайза, Джорджиана и Сесилия. По-малките бяха се скупчили на килима наоколо му — малката Хелън бе положила глава на коленете му и го гледаше с усмивка, а той нежно галеше гъстите й кафяви къдрици. Как красиво и оживено сияеше лицето му! Как радостно, одухотворено, умно грееха прекрасните му сини очи, докато разговаряше с красивите, изтънчени дъщери на онова съсловие, което изключваше него и по-прочутия му и по-силен брат само по силата на някаква черна, долна, противоестествена несправедливост! Стори ми се, че в разговора с лейди Сесилия Сиймор влага повече усърдие, отколкото с останалите, а тя, сигурен съм, бе напълно завладяна от изискания млад търговец в нозете си.