Джейн Кренц - Пророчески сънища

Тъкмо слизаше по стълбите, когато първата полицейска кола пристигна на алеята пред къщата.

Гуен изтича обратно в кабинета. Кристалите звъннаха неспокойно, сякаш изнервени от липсата й на напредък.

— До обяд смъртта ми ще бъде най-голямата новина в града — отбеляза духът. — Не е имало такива вълнения по тези места, откакто Мери, Бен и Зандър умряха преди две години.

— Не може да има връзка между твоята смърт и тяхната — възрази Гуен.

— Сигурна ли си?

— Все пак минаха цели две години…

— Но ти още сънуваш случилото се, особено по това време на годината, нали? И винаги си знаела, че някои части от пъзела липсват.

Гуен отдръпна пердето и погледна навън. Сърцето й се сви, когато видя как Харолд Оксли измъква едрото си тяло иззад волана на едната патрулна кола. Тъмните очила скриваха очите му, но Гуен все пак забеляза, че двете изминали години са оставили своя отпечатък върху лицето му. Дори лекото усилие, да слезе от колата, беше достатъчно, за да накара широкото му подпухнало лице да пламне по нездрав начин в алено. Униформата беше опъната до пръсване на корема му. Той се движеше схванато, като човек с болки в ставите. Гуен се взря в пистолета на хълбока му и се замисли: нищо не подсказваше, че той ще е по-склонен да приеме вероятността за паранормална намеса в смъртта, отколкото преди две години.

Тя пусна пердето и се обърна. Закова се на място при вида на снимката на пода. Изглеждаше така, сякаш Евалин я беше изтръгнала от корковото табло в предсмъртните си мигове и я беше стискала в ръце, преди да се строполи мъртва.

— Важна е, скъпа — каза духът. — Защо иначе ще се намира точно до ръката ми?

Гуен вдигна снимката, направена преди две години, малко след като убийствата бяха започнали. Погледна седемте души, уловени в групов кадър. Тя беше трета отдясно наляво. Следваха Мери Хендерсън, Бен Шуорц, Зандър Тейлър… Всички се усмихваха към обектива.

— Ти държеше тази фотография на таблото. Защо сега е на пода?

— Интересен въпрос — отговори духът.

Някой тежко заудря с юмрук по входната врата. Гуен пусна снимката в чантата си и прекоси коридора, следвана от Макс.

— Здравейте, главен инспектор Оксли — поздрави учтиво тя, застанала на прага.

Харолд Оксли рязко свали слънчевите си очила и я погледна с изражение, което недвусмислено показваше, че също като нея не се радва на срещата им.

— Синди каза, че обаждането на 911 дошло от Гуендолин Фрейзиър. — Инспекторът говореше навъсено и с мрачно примирение. — Надявах се да е съвпадение.

— Евалин ми беше приятелка — обясни Гуен. Стараеше се да говори спокойно, овладявайки вълнението си. — Поддържахме връзка.

— Преди две години се срещнах с теб заради трима мъртъвци. После ти напусна града и оттогава не е имало необясними смъртни случаи. А ето че сега пак си тук и отново си имам работа с труп. Какво да си мисля?

— Преди две години официалното заключение беше, че и тримата са починали от естествена смърт. — Тя се напрягаше да не избухне, но знаеше, че гласът й звучи ледено. Дотук с демонстрацията на невинност.

— Не и Тейлър. — Харолд присви подозрително очи. — Той падна във водопада и се удави.

— Определихте смъртта му като самоубийство.

— Да. Ще искам днес да запишем показанията ти.

— Разбира се.

Един млад полицай и двама медици, които носеха набор за спешна помощ и носилка, се приближиха до вратата зад Оксли.

Инспекторът надникна към коридора.

— Къде е тя?

— В кабинета. — Гуен отстъпи настрани и отвори вратата по-широко. — Вдясно.

Оксли, по-младият полицай, и медиците минаха бързо покрай нея и изчезнаха вътре.

Гуен остана на прага, загледана в тихия летен дъждец, който ромолеше над дърветата около къщата. Заслуша се в шумовете и приглушените гласове в далечния край на коридора.

Макс притисна тежкото си тяло към крака й. Тя се наведе и го погали по козината.

— Знам, че ще ти липсва — каза му тя. — И на мен ще ми липсва.

След това се сети за снимката, която беше намерила на пода. Отвори чантата си и я извади. Отново огледа всички фотографирани лица. Не можеше да разгадае загадката. Трима от тях, в които се взираше, бяха умрели преди две години, а сега и Евалин, която ги беше заснела, също беше мъртва.

Гуен отново се взря в дупчицата от кабарчето, с което фотографията е била закрепена за таблото. Забеляза, че беше леко разкъсана. Евалин не я беше свалила внимателно. Беше я изтръгнала от таблото.

Гуен обърна снимката и видя две думи, надраскани върху обратната й страна.