2.
— Закъсня — каза духът на жената в огледалото. — Вече съм мъртва.
В думите нямаше обвинение, просто спокойно заявен факт. Приживе д-р Евалин Болинджър беше хладнокръвна и уравновесена, а страстите и бурните чувства бяха запазени единствено за работата й. Нямаше причина смъртта да промени характера й. Но въпреки че знаеше това, Гуен Фрейзиър не можеше да се отърве от ужасното чувство за страх и вина, които смразяваха кръвта й. Само ако беше отворила имейла предната вечер, вместо тази сутрин.
Само ако беше… Най-отчайващата фраза.
Прекоси претъпканата с мебели стая, която Евалин беше превърнала в кабинет. Всички помещения в къщата бяха мрачни. Евалин открай време не харесваше слънчевата светлина. Твърдеше, че й пречи да работи.
Минавайки през стаята, Гуен като че раздвижи застоялия въздух. Кристалните камбанки, които висяха от полилея, се разклатиха, произвеждайки странна музика, идваща сякаш от отвъдното. Звуците накараха косъмчетата по тила й да настръхнат.
Зад нея се появи Макс, огромният сив котарак на Евалин. Животното измяука тъжно, сякаш настояваше Гуен да оправи работата. Но смъртта беше необратима.
Тялото беше проснато на пода до бюрото. Евалин беше седемдесет и две-три годишна жена с пищни форми, попаднала в модния капан на времето като много други жителки на Уилби, Орегон. С дългата си сива коса, с ръчно боядисаните поли и кристални бижута, тя беше въплъщение на гордите ексцентрици, за които Гуен тайно казваше, че се обличат в стила на „висша мода за хипари“.
Сините очи на Евалин се взираха невиждащо в тавана. Очилата й за четене лежаха на пода. Една снимка беше паднала до ръката й. Дупчицата, близо до горния й ръб, показваше, че е била закачена на корковото табло над бюрото. Нямаше кръв или видими синини по тялото.
— Липсват следи от нараняване, както виждаш — каза духът в огледалото. — Какво ни подсказва това?
— Продължаваш да ме учиш, така ли? — попита Гуен. — Не можеш да се сдържиш.
— Вече няма смисъл да опитвам да се променя, нали, скъпа? Повтарям въпроса си. Какво означава липсата на видими наранявания?
— Това показва, че смъртта може да е настъпила по естествен път. Ти си на седемдесет и две години, с диабет тип две, ядеше всякакви вредни храни и проявяваше нехайство към редовното взимане на лекарствата си. Отказа да отслабнеш и не спортуваше изобщо, ако не броим редките разходки край реката.
— А, да, реката… — отрони тихо духът. — Няма да забравиш водопадите, нали, скъпа?
— Не, никога — потвърди Гуен.
Знаеше, че е безсмислено, но се насили да провери за пулс. Усети само ужасната хладина и абсолютната неподвижност. Бавно се изправи и извади телефона от чантата си.
— Тази сцена изглежда ужасяващо позната, не мислиш ли? — обади се духът. — Напомня за случилото се преди две години.
— Да, така е — съгласи се Гуен.
— Още един човек, свързан с проучването, е мъртъв, привидно от естествена смърт. Странно съвпадение, нали?
Гуен погледна видението в огледалото. Духовете винаги бяха неясни, замъглени образи, нямаха ясни очертания. Повечето, които беше срещала, бяха на непознати хора, само неколцина от тях беше познавала прекалено добре. Този кратък списък сега включваше и Болинджър. Евалин беше неин ментор и приятел.
— Съжалявам — каза Гуен на духа от огледалото. — Видях имейла ти чак тази сутрин. Веднага се обадих. Когато не вдигна телефона си, осъзнах, че нещо не е наред.
— Разбира се, че си разбрала, скъпа — засмя се духът. — Ти си екстрасенс.
— Качих се в колата и потеглих насам. Но пътуването от Сиатъл отнема четири часа.
— Не трябва да се виниш, скъпа — успокои я видението.
— Нищо не можеше да направиш. Всичко се случи снощи, както виждаш. Работех тук, в кабинета. Помниш, че винаги съм била нощна птица.
— Да, помня. Имейлът ти е пристигнал към два часа през нощта.
— А, да, разбира се. Ти вече си спяла.
Но тя не спеше, помисли си Гуен. Обикаляше напред-назад из малкия си апартамент и опитваше да прогони тревожните образи от съня. Бяха изминали две години от смъртта на Зандър Тейлър, но всяко лято в края на август кошмарът я връхлиташе отново. Талантът да контролира сънищата си й помагаше до известна степен, но не можеше да я предпази от кошмарите. Всеки път, когато сънуваше ужасяващите сцени от онова лято, тя се събуждаше с тревожната мисъл, че нещата не са свършили със скока на Тейлър във водопада.
Читать дальше