Никълъс Спаркс: Дарът на светулките

Постепенно свикна. Приспособи се към нейния режим. Работеше в промеждутъците между сменянето на пелените, храненето, къпането и прегледите при лекаря. Водеше Клер да я ваксинират и се обаждаше на педиатъра, когато кракът й се подуваше и отокът не спадаше с часове. Слагаше я в детското столче и ходеше с нея на църква и да пазарува. Преди да се усети, Клер започна да се усмихва и да се смее с глас; току протягаше пръсти към лицето му и той я наблюдаваше с часове, както тя наблюдаваше него. Често я снимаше; успя да заснеме и момента, когато тя пусна ръба на масата и направи първите си стъпки.

Рождените и празничните дни се нижеха бавно. Клер растеше и характерът й се променяше. Като малка носеше само розово, после синьо, а сега — на четири — виолетово. Обичаше да оцветява, но мразеше да рисува. Носеше любимия си дъждобран с Лили Чудото на ръкава дори когато грее слънце. Избираше си сама дрехите, обличаше се и се обуваше — не умееше само да си връзва обувките — и знаеше почти всички букви от азбуката. Колекцията й от филми на „Дисни“ заемаше почти целия рафт до телевизора. След банята Джеръми й четеше по три-четири приказки, преди да коленичат заедно за молитва.

В живота му имаше и радост, и еднообразие. Времето също играеше подмолната си роля — топеше се, когато излизаше от вкъщи (винаги закъсняваше поне десет минути), и спираше, когато играеха с куклите Барби или оцветяваха по цяла вечност. Понякога го гнетеше мисълта, че трябва да направи нещо повече с живота си, но веднага осъзнаваше, че не иска да го променя.

Както Лекси беше предсказала, Бун Крийк се оказа идеално място, където Клер да расте. Двамата често посещаваха „Хърбс“. Дорис беше по-бавна напоследък, но обичаше да прекарва много време с малката, а Джеръми винаги се подсмихваше, когато в ресторанта влезе бременна жена и попита за Дорис. Нищо чудно всъщност. Преди три години той най-после реши да приеме предложението й да напише статия за нея. Организира експеримент — Дорис се срещна с деветдесет и три жени и предсказа пола на бебетата им. След година разпечатаха записите и тя се оказа права във всички случаи.

След още една година книжката, която написа за нея, се задържа в списъка с бестселъри цели пет месеца; в заключението Джеръми отбелязваше, че не съществува научно обяснение.

Джеръми се върна в дневната. Метна якето на Клер върху стола до своето, застана пред прозореца и дръпна завесите. В отдалечения край на двора се виждаха лехите, които бяха засадили с Лекси.

Често мислеше за нея, особено в тихи нощи като тази. Не беше излизал с друга жена, а и не искаше. Знаеше, че близките му се притесняват за него. И семейството, и приятелите го съветваха да помисли за друга жена, но той винаги отговаряше по един и същи начин — грижите за Клер обсебват цялото му внимание. Това донякъде беше вярно; не им казваше обаче, че част от него е умряла с Лекси. Лекси щеше винаги да остане с него. Когато си я представяше, никога не я виждаше легнала в болничното легло. Виждаше я да съзерцава усмихнато града от Рикърс Хил; виждаше лицето й, когато за пръв път усетиха бебето да рита, или съсредоточеното й изражение, докато чете книга. Чуваше заразителния й смях. Тя беше жива, жива завинаги. Джеръми се питаше къде ли щеше да е сега, ако не беше я срещнал. Щеше ли да се ожени? В Ню Йорк ли щеше да живее? Не знаеше, никога нямаше да узнае, но хвърлеше ли поглед назад, понякога му се струваше, че животът му е започнал преди пет години. Питаше се дали след още няколко години ще си спомня изобщо дните в Ню Йорк.

Не се чувстваше нещастен. Беше доволен, че е станал такъв човек, такъв баща. Лекси беше права, че любовта осмисля живота. Ценеше миговете, когато Клер слизаше по стълбите сутрин, докато той си четеше вестника и пиеше кафе. Пижамката й висеше накриво, единият ръкав бе подгънат, коремчето й се виждаше, тъмната й коса беше бухнала като чорлав ореол. В огряната от слънцето кухня тя спираше, присвиваше очи и ги разтъркваше.

— Здрасти, татко — казваше с едва доловим глас.

— Здрасти, скъпа — отговаряше той и я прегръщаше.

Тя облягаше глава на рамото му, обвила врата му с ръчички.

— Обичам те — казваше Джеръми.

— И аз те обичам, татко.

В такива моменти го заболяваше, че не познава майка си.

Време беше. Джеръми си надяна грейката и я закопча. Тръгна по коридора, понесъл якето, шапката и ръкавиците й. Влезе в стаята й. Погали я по гърба и усети колко бързо тупти сърцето й.

— Клер? — прошепна. — Събуди се.