Никълъс Спаркс: Дарът на светулките

Почувства се сломен и все едно четеше мислите му, Дорис спря и стисна ръката му.

— Влизай — посочи му вратата.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Не. Ще те чакам тук.

— Ела, моля те.

— Не. Трябва да го направиш сам.

Джеръми се взря умолително в нея.

— Ела — прошепна.

Лицето на Дорис омекна.

— Ще я заобичаш. Още щом я видиш — успокои го тя.

Възможна ли е любовта от пръв поглед?

Едва ли. Той влезе предпазливо в залата с новородените. Изражението на медицинската сестра се промени още щом го забеляза. Не бе присъствала в родилната зала, но историята явно се беше разнесла — как Лекси, здрава и жизнена млада жена, е умряла внезапно, оставяйки шокиран съпруг и осиротяло момиченце. Най-лесно щеше да е да изрази съчувствие или да отвърне поглед, но сестрата не направи нито едното, нито другото. Усмихна се леко и посочи креватчето до прозореца.

— Дъщеря ви е вляво — упъти го.

По лицето й се изписа колебание, което му напомни колко нередна е тази сцена. Лекси също трябваше да е тук. Лекси. Дъхът му отново заседна в гърлото. Някъде отдалеч чу сестрата да каза тихо:

— Красива е.

Джеръми тръгна механично към легълцето. Искаше да си отиде, но искаше и да я види. Все едно наблюдаваше случващото се през очите на друг човек. Не беше тук. Това не беше той. Това не беше неговото бебе.

Застина, забелязал името на Клер, изписано върху пластмасовата гривна около глезена й. Видя и името на Лекси и си пое дълбоко дъх да сдържи напрелите сълзи. Погледна към дъщеря си. Мъничка и уязвима под топлите лъчи на лампата, увита в одеялце и с шапчица, с мека и розова кожа. Видя мехлема върху клепачите й и се удиви от странните резки движения на ръцете й, с които сякаш се опитваше свикне да диша въздуха, вместо да го получава от майка си. Гърдите й се надигаха и спускаха бързо. Джеръми се наведе над нея. Наистина приличаше на Лекси — дори по формата на ушите, по леко заострената брадичка. Медицинската сестра застана до него.

— Красиво бебе — повтори. — Спи спокойно, а събуди ли се, почти не плаче. Озърта се, сякаш да проумее къде е.

Джеръми не продума. Не чувстваше нищо.

— Утре ще я вземете у дома — продължи медицинската сестра. — Няма никакви усложнения, вече суче. Понякога малките ни създават проблеми, но тя веднага засука от биберона. О, вижте, събужда се.

— Добре — промърмори Джеръми.

Едва я чуваше. Едва събираше сили да гледа. Медицинската сестра постави длан върху миниатюрното коремче на Клер.

— Здрасти, захарче. Татко ти е тук.

Бебето пак размаха ръчички.

— Какво е това?

— Нормално е — обясни сестрата и понамести одеялцето. — Здрасти, захарче — повтори.

Джеръми усещаше как Дорис се взира в него от другата страна на стъклената стена.

— Искате ли да я гушнете?

Той преглътна. Струваше му се прекалено крехка; всяко движение би могло да я прекърши. Не искаше да я докосва, но думите се изплъзнаха от устните му, преди да успее да ги спре.

— Може ли?

— Разбира се.

Медицинската сестра вдигна Клер и Джеръми се зачуди възможна ли е такава сръчност.

— Не знам какво да правя — прошепна той. — Никога не съм държал бебе.

— Лесно е — успокои го с тих глас медицинската сестра. Беше по-възрастна от него и по-млада от Дорис и Джеръми се запита дали има свои деца. — Седнете в люлеещия се стол и аз ще ви я подам. Едната ви ръка трябва да подпира гръбчето й, а другата — главичката. И най-важното — обичайте я до края на живота си.

Джеръми седна ужасен и едва удържащ порива да се разплаче. Не беше готов за това. Искаше Лекси да е до него, искаше да тъгува за нея, трябваше му време. Зърна отново лицето на Дорис зад стъклото; стори му се, че се усмихва едва забележимо. Медицинската сестра застана до него. Носеше дъщеря му спокойно, все едно е носила хиляди бебета.

Джеръми протегна ръце и усети лекото телце на Клер да се спуска в тях. След миг тя се сгуши в прегръдката му.

Десетки чувства го завладяха — отчаянието, което изпита в лекарския кабинет с Мария, шокът и ужасът в родилната зала, празнотата, докато крачеше по болничния коридор, объркването, завладяло го преди миг.

Клер се втренчи в него. Сребристите й очи се насочиха към лицето му. Помисли си, че тя е единственото, останало от Лекси. Клер беше дъщеря на Лекси, нейна плът и кръв и частица от духа й. Джеръми затаи дъх. Образът на съпругата му изплува в ума му — Лекси, решила да роди детето му, защото вярва в него; Лекси, омъжила се за него с пълното съзнание, че няма да е съвършен, но е бащата, когото Клер заслужава. Лекси бе пожертвала живота си, за да му я подари. Изведнъж го осени мисълта, че ако има избор, пак ще постъпи по същия начин. Дорис беше права — Лекси иска той да обича Клер и да бъде силен, защото Клер се нуждае от него. Въпреки страданието и горчилката, преживени през последните часове, той се взираше просълзен в детето си, внезапно убеден, че това, което прави сега, е единствената причина за съществуването му. Да я обича. Да й помага, да носи бремето на тревогите й, докато тя укрепне, за да го носи сама. Да се грижи всеотдайно за нея, защото в крайна сметка именно това осмисля живота. Лекси беше дала живот на Клер, сигурна, че Джеръми ще го осъзнае.