Осъзнаваше колко безумни и зловещи са тези мисли. Разбираше, че никой родител не бива да изпитва такива чувства, но как да смълчи сърцето си? Как да се сбогува с Лекси и след минути да се срещне с бебето? И как да се държи? Да го прегърне и да гука нежно като другите бащи? Все едно нищо не се е случило с Лекси?
А после какво? След като се приберат у дома? В момента не можеше да си представи да се грижи за другиго; едва се сдържаше да не се строполи на пода, свит на кълбо. Не разбираше нищо от бебета. Знаеше със сигурност само, че трябва да бъдат с майките си. Лекси изчете всички книги; Лекси беше гледала малки деца на младини. По време на бременността й неведението го устройваше; беше сигурен, че тя ще му покаже какво да прави. Но бебето имаше други планове. Бебето, убило съпругата му.
Вместо да тръгне към залата с новородените, той седна пак в чакалнята. Не искаше да изпитва такива чувства към бебето, знаеше, че не бива, но… Лекси бе умряла при раждане. Нещо невъзможно в модерна болница. Къде са чудодейните лекарства? Къде са щастливите моменти като за телевизионен сериал? Не изглеждаше ли всичко нереално? Той затвори очи, убеден, че ако се съсредоточи достатъчно, ще се събуди от кошмара, в който се бе превърнал ненадейно животът му.
Дорис го откри. Не я чу да влиза в стаята, но усети досега на ръката й върху рамото си. Очите му се отвориха рязко и се взряха в подутото й мокро от сълзи лице.
— Обади ли се на родителите си? — попита го тя.
Джеръми поклати глава.
— Не мога. Знам, че трябва, но сега не мога.
Ръцете й се разтрепериха.
— О, Джеръми — проплака тя.
Той стана и я прегърна, сякаш ако поплачат заедно, ще се спасят. След малко Дорис се отдръпна и избърса сълзите си.
— Видя ли Клер? — прошепна тя.
Името призова предишните чувства.
— Не. Само в родилната зала.
Дорис се усмихна тъжно и усмивката й прониза сърцето му.
— Прилича на Лекси.
Джеръми се извърна. Не искаше да чува това; не искаше да слуша нищо за бебето. Как да се зарадва? Възможно ли е изобщо да изпита отново радост?
Не можеше да си го представи. Най-щастливият ден в живота му ненадейно се бе превърнал в най-злокобния. Никой не е подготвен за това. Ами сега? Не само трябва да оцелява някак, да преодолява немислимото, но и да се грижи за другиго. За бебето, убило съпругата му.
— Красива е — наруши тишината Дорис. — Отиди да я видиш.
— Не мога — прошепна Джеръми. — Не още. Не искам да я виждам.
Дорис се втренчи в него, сякаш да прочете мислите му през мъглата на болката си.
— Тя ти е дъщеря — рече най-сетне.
— Знам — каза Джеръми, но усети само глухия гняв да пулсира под кожата му.
— Лекси би искала да се грижиш за нея. — Дорис го улови за ръката. — Ако не можеш да го направиш заради себе си, направи го заради съпругата си. Тя би искала да видиш детето си, да го прегърнеш. Трудно е, но не може да кажеш „не“ на Лекси, на мен, на Клер. Ела с мен.
Така и не разбра откъде Дорис намери сили и самообладание да се справи с него, но тя стисна ръката му и го поведе решително към залата с новородените. Той се движеше на автопилот, но с всяка изминала крачка усещаше как тревогата му расте. Страхуваше се, че ще се срещне с дъщеря си. Разбираше колко несправедлив е гневът му към нея, но се боеше и че гневът ще се разсее, щом я види, и това също му се струваше грешно — сякаш така ще й прости за случилото се с Лекси. Знаеше със сигурност, че не е готов нито за едната, нито за другата възможност.
Дорис обаче беше непреклонна. Прекосиха няколко плъзгащи се врати. В стаите от двете страни на коридора Джеръми виждаше бременни и току-що родили жени, заобиколени от семействата си. В болницата цареше трескава дейност; край тях сновяха забързани медицински сестри. Минаха край стаята, където Лекси беше раждала, и той се опря на стената, за да не падне.
Подминаха стаята на медицинските сестри и свиха към залата с новородените. Плочникът на сиви петна го дезориентираше; пак му се зави свят. Прииска му се да се освободи от ръката на Дорис и да побегне; да се обади на майка си и да й каже какво се е случило, да се разплаче, да си намери извинение да не изпълни този дълг…
Пред тях група хора се бяха струпали в коридора и надничаха през стъклената стена на детската зала. Сочеха, усмихваха се и шепнеха: „Взела е неговия нос“, „Струва ми се, че ще е синеока“. Не познаваше тези хора, но ги намрази, защото изпитваха радостта и вълнението, които се полагаха на него. Не можеше да си представи да застане до тях, да го разпитват кое дете е дошъл да види, да ги слуша как възклицават колко е сладка и красива дъщеря му. Зад тях, запътила се към служебния кабинет, зърна медицинската сестра, която беше в стаята, когато Лекси умря. Сега си вършеше работата, сякаш днес е съвсем обичаен ден.
Читать дальше