Никълъс Спаркс: Дарът на светулките

Джеръми се засмя.

— Лекси знае ли тази история?

— Не съм сигурна. Чудя се как изобщо се сетих за нея. Но децата променят живота ти из основи. Това ще е най-трудното и най-хубавото нещо в живота ви.

— Очаквам го с нетърпение — кимна Джеръми — Готов съм.

— Така ли? Изглеждаш уплашен.

— Не съм — излъга той.

— Хмм… Да те хвана ли за ръка?

Последния път, когато го направи, Джеръми бе останал със странното усещане, че му е прочела мислите. Образно казано, разбира се, защото… защото е невъзможно да ти прочетат мислите, естествено.

— Не — възпря я той.

Дорис се усмихна.

— Нормално е да си напрегнат. И уплашен. Поемаш огромна отговорност. Но ще се справиш.

Джеръми кимна, замислен, че след по-малко от час ще разбере дали е права.

След като й поставиха епидуралната упойка, Лекси вече не изпитваше болка и разбираше от монитора кога има контракции. След двайсет минути разкритието й стана осем сантиметра. При десет сантиметра започваше партито. Сърцето на бебето биеше съвсем нормално.

Без болката настроението на Лекси се разведри значително.

— Чувствам се добре — припя тя.

— Звучиш, все едно си изпила няколко бири.

— Така се и чувствам — кимна тя. — Далеч по-добре отпреди. Харесва ми този епидурал. Кой би пожелал да роди без упойка? Знаеш ли колко боли?

— Чувал съм. Искаш ли лед?

— Не. Няма нужда.

— Наистина изглеждаш по-добре — окуражи я Джеръми.

— Ти също.

— Е, аз се изкъпах сутринта.

— Знам! — възкликна звънко тя. — Не мога да повярвам, че го направи!

— Исках да изглеждам добре на снимките.

— Не, имам предвид колко се забави, докато аз се гърчех от болка.

— Не се гърчеше. Говореше по телефона с Дорис.

— Но вътрешно се гърчех — възрази тя. — Просто съм силна и не го показвам.

— И красива, не забравяй.

— Да, няма. Ти си щастливец.

— Щастливец съм — съгласи се той и улови ръката й. — Обичам те.

— И аз те обичам.

Време беше.

Медицинските сестри подготвиха чевръсто родилната зала. Лекарят най-сетне дойде и провери разкритието на Лекси. Седна на високата табуретка и им обясни какво следва — ще й казва кога започва контракцията и тя ще трябва да напъва, след два-три напъна бебето ще се роди, но между тях трябва да събира сили. Лекси и Джеръми попиваха всяка дума.

— Остава въпросът с амниотичната връв — продължи лекарят. — Сърдечният ритъм на бебето е стабилен и равномерен и затова не очаквам никакви усложнения. Не мисля, че пъпната връв е засегната. Бебето очевидно не страда. Съществува минимална вероятност амниотичната връв да се заплете в пъпната в последния момент, но единственият изход в такъв случай е да извадим бебето веднага. Подготвен съм за такъв вариант. В залата ще има педиатър, който ще прегледа новороденото, но пак повтарям, че според мен извадихме късмет.

Лекси и Джеръми кимнаха нервно.

— Ще се справиш — каза лекарят на Лекси. — Слушай ме и след няколко минути ще бъдете родители.

Лекси си пое дълбоко дъх и стисна ръката на Джеръми.

— Трябва ли да се преместя? — попита той.

— Не е необходимо — успокои го лекарят.

В стаята влязоха още една сестра и педиатърът — доктор Райън. Поставиха до леглото поднос със стерилизирани инструменти върху масичка с колелца. Лекарят изглеждаше напълно спокоен; доктор Райън разговаряше ведро с медицинската сестра.

Следващата контракция започна и лекарят каза на Лекси да свие крака и да напъва. Лицето й се разкриви от усилието. Лекарят провери пулса на бебето. Лекси се напъваше, стиснала ръката на Джеръми.

— Добре — каза акушер-гинекологът, намествайки се по-удобно върху високата табуретка. — Почини малко. Поеми си дъх и ще опитаме пак. Следващия път напъни по-силно, ако можеш.

Тя кимна. Джеръми се запита откъде ще намери сили, но Лекси започна да напъва отново. Лекарят наблюдаваше съсредоточено.

— Добре, добре… Продължавай.

Лекси продължаваше; Джеръми се стараеше да не обръща внимание на болката в ръката. Контракцията отшумя. Лекси се отпусна.

— Почини си пак. Справяш се чудесно — увери я лекарят.

Тя си пое дъх, а Джеръми избърса челото й. При следващата контракция се повтори същото. Лекси стискаше очи и зъби със зачервено лице. Медицинските сестри стояха до леглото, готови да помагат. Джеръми я държеше за ръката, удивен от бързината, с която се развиват събитията.

— Добре, добре — каза лекарят. — Още един напън и бебето ще излезе.

После всичко се замъгли и се сля. По-късно Джеръми осъзна, че спомените му са откъслечни, и понякога изпитваше чувство за вина. Последният му ясен спомен от Лекси беше как следващата контракция започва и тя свива крака. Лицето й блестеше от пот, дишаше тежко. Лекарят й каза да напъне за последен път с всички сили. Стори му се, че тя се усмихна.