— Дейвид е добре — успокои го той. — Но това не разсейва тревогите. Родителите винаги се притесняват.
— Притесняваш ли се за мен? — попита Джеръми.
Баща му го прегърна.
— Притеснявам се за всички вас. През цялото време. Мислех си, че щом децата пораснат, тревогите свършват. Но не съм бил прав. Те не свършват никога.
Спомнил си думите му, Джеръми надникна в стаята на Клер. Гърдите й се надигаха и спускаха едва забележимо. Едва сдържа желанието си да я прегърне, за да прогони кошмарите. Тя спеше от час. Всеки момент щеше да се събуди с писъци.
Както винаги се зачуди какви ли страховити образи рисува съзнанието й. Като всички деца тя се развиваше с невероятно темпо, усъвършенстваше езиковите си умения, сръчността си, пробваше докъде се простират забраните и учеше житейските правила. Понеже не познаваше достатъчно живота и страховете на възрастните не я измъчваха, Джеръми предполагаше, че кошмарите са продукт на свръхактивното й въображение или са опит на съзнанието й да проумее сложността на света. Но как се отразява това в сънищата й? Чудовища ли вижда? Или я преследва нещо ужасно? Не знаеше, не можеше дори да предположи. Детското съзнание е загадка.
Понякога се питаше дали той не е причината. Осъзнава ли Клер, че е различна от другите деца? Прави ли й впечатление, че в парка той често е единственият баща, разхождащ се с детето си? Чуди ли се защо всички имат майки, а тя няма? Разбираше, че не е виновен той; никой не беше виновен. Често си напомняше, че са жертва на сляпа трагедия. Някой ден щеше да разкаже на Клер своя най-страшен кошмар — кошмара в болницата, който не беше само сън.
Влезе в стаята и отиде на пръсти до дрешника. Отвори тихо вратата. Свали яке от закачалката и се озърна, спомнил си как се изненада Лекси, когато й показа как е подредил детската стая.
Оттогава стаята се бе променила — като Клер. Сега беше боядисана в жълто и виолетово; тапетите до средата на стените изобразяваха момиченца с ангелски личица, облечени като за църква. Клер избра десена и седя с кръстосани крака върху пода, докато Джеръми лепеше тапетите.
Над леглото й бяха окачени две неща, които непременно би спасил, ако избухне пожар. Когато Клер беше бебе, доведе фотограф да заснеме десетина снимки в черно и бяло — на крачетата, на ръчичките й, на очите, носа, ушите. Снимките оформяха два големи колажа в рамка и погледнеше ли ги, Джеръми си спомняше колко мъничка я бе усетил в ръцете си.
През седмиците след раждането й Дорис и майка му им помагаха в тандем. Майката на Джеръми дойде в Бун Крийк и му показа основното — как да сменя пелени, как да приготвя биберона с млякото, как да дава лекарства на Клер, за да не ги изплюва. За Дорис храненето на бебето беше утеха — след това гушкаше малката с часове. Понякога вечер Джеръми я чуваше как разговаря тихо с майка му в кухнята. От време на време Дорис се разплакваше, а майка му й шепнеше ласкаво.
Те се привързаха една към друга и макар и двете да страдаха — всяка посвоему — не позволяваха на Джеръми да се удави в самосъжаление. Оставяха го насаме и се грижеха за Клер, но настояваха и той да поема своята отговорност, независимо колко е съкрушен. И двете му напомняха постоянно, че той е бащата и той носи отговорност за Клер.
Лека-полека Джеръми се научи как да се грижи за бебето и скръбта започна бавно да отшумява. В началото се терзаеше от сутрин до вечер, но след време успяваше понякога да забрави болката, погълнат от грижите за дъщеря си. Живееше обаче на автопилот и когато настъпи часът майка му да си тръгне, той се паникьоса при мисълта, че ще остане сам. Майка му повтори всички инструкции десет пъти; увери го, че винаги може да й се обажда; напомни му, че Дорис е на няколко преки и че може да говори с педиатъра, ако нещо го притеснява.
Обясни му спокойно всичко, но въпреки това той я помоли да остане още малко.
— Не мога — отвърна тя. — А ти трябва да се вземеш в ръце. Тя разчита на теб.
През първата нощ наглежда Клер десет пъти. Тя спеше в кошарката до леглото му; върху нощната масичка имаше фенер, за да проверява дали диша. Тя се събуди с плач, той я нахрани, вдигна я да се оригне, а на сутринта я изкъпа и се паникьоса, че трепери. Облича я прекалено дълго. Остави я върху одеяло в дневната и я гледа, докато си пиеше кафето. Реши да поработи, когато тя задряма, но не успя; Клер пак заспа и той пак реши да поработи, но отново се отказа. През първия месец съумяваше само да си провери имейла и да отговори на получените писма.
Читать дальше