Сара Шепард: Опасни тайни

Ема наведе глава, осмисляйки думите му.

— Написал си писмо?

Господин Мърсър се размърда смутено.

— Но не го довърших. На следващия ден ти се държеше така, сякаш нищо не се беше случило, и аз не бях сигурен какво да правя. Но мога да го довърша — стига да искаш. Или ако смяташ, че вече си готова, можем просто да поговорим.

Мислите на Ема жужаха в главата й. Щом са го извикали в хирургията, значи той имаше солидно, лесно доказуемо алиби. Нямаше как да е убил Сътън, ако е бил в операционната. Но по-важното е, че тя нямаше представа за какво му е да убива Сътън. Той беше неин дядо. Пазил е тайната заради нея и заради Беки, а не заради себе си.

Облекчението, което изпитах щом разбрах, че баща ми не ме е убил, подейства като хладен вятър на кожата ми — пречистващ, живителен. Баща ми отново ми беше баща, някой, когото да обичам, липсата на когото да усещам с цялото си сърце. Чувствах се така, сякаш разбитото ми сърце беше излекувано. И Ема беше права: не виждах причина да иска да ме убие. По лицето му си личеше, че ме обича повече от всичко на света. Освен това усещах, че напрежението, което съществуваше между нас, направо го убива, че единственото, което иска, е да сложи край на патовата ситуация и да оправи нещата.

Но в главата ми отново изникна споменът и аз почувствах как ме жегва разкаяние. Последните думи, които бях казала на мъжа, когото смятах за мой баща — а всъщност бе мой дядо — бяха изпълнени с омраза. Само ако можех да се върна и да променя нещата. Да променя всичко.

Господин Мърсър изпъна краката си.

— Знаеш ли, тя наистина те обичаше по свой си странен начин — продължи той. — Когато първия път ми се обади преди няколко месеца, аз бях толкова въодушевен. На Кристин й беше писнало от лъжите й, но на мен просто сърце не ми даваше да прогоня Беки. Бащи и дъщери… нали знаеш. — Той нежно разроши косата й.

Ема кимна, чудейки се как ли са се почувствали преди всичките тези години, когато Беки се е появила с бебето. Сигурно е била горе-долу на годините на Ема. Момичето се чудеше защо Беки не им е казала за нея, за другата им внучка — и защо им е оставила само едната си дъщеря. Може би е смятала, че ще бъде добра майка на едното момиче. Но, разбира се, когато Ема бе навършила пет годинки, Беки изобщо се беше отказала да бъде майка.

— Така и не успях напълно да я забравя — продължи господин Мърсър. — Тя имаше проблеми, Сътън. Винаги е била такава. От време на време й давах пари, но това не ги решаваше. Само влошаваше нещата.

Очите му се покриха с мъгла и той примигна, опитвайки се да прогони сълзите.

— Винаги съм се чувствал виновен. Сякаш двамата с майка ти не бяхме добри родители. — Широките му рамене клюмнаха под тежестта на тъгата. — Цялата ситуация стана… непоносима. — Внезапно в гласа му се появиха панически тонове. — Обичам Беки. Но тя направо разруши живота ни. А и начина, по който се държеше с теб…

Очите на Ема се напълниха със сълзи. Тя знаеше много добре какво представляваше Беки — беше живяла с нея почти пет години. И въпреки това майка й продължаваше да й липсва, всеки ден. Все пак й беше майка, а тази връзка не се прекъсваше лесно.

Ема погледна към господин Мърсър, нейния дядо, и посочи с пръст писмото на Беки, което лежеше в отворената й чанта. Само ако можеше да му разкрие и последното парче от пъзела: че има още една внучка, близначката на Сътън. Но докато убийството на сестра й не бъдеше разкрито, тя не можеше да го направи. Щеше да е основния заподозрян, бедното момиче, което е откраднало живота на близначката си, за да се отърве от приемните родители. И за пореден път Ема се беше върнала в началото.

Но не съвсем. Луната се появи иззад облака и увисна в средата на предното стъкло. Ема погледна към небето, което двете с близначката й бяха споделяли толкова много години, без да го знаят, небето, към което Ема беше гледала и беше мечтала за семейство. Тя беше изгубила Сътън и Беки, но беше намерила своето семейство — истинското си семейство. Баба и дядо. Прабаба. И леля в лицето на Лоръл.

Тя се наведе към дядо си и го прегърна през раменете. Той въздъхна дълбоко и я притисна силно съм себе си. Колата тихо изскърца по тежестта на телата им.

— Ще ми разкажеш ли малко за нея? — попита Ема, заровила лице в гърдите на господин Мърсър. — За мама? — Тя не знаеше толкова много неща за Беки, имаше толкова подробности, които копнееше да научи, толкова много въпроси се бяха натрупали през тези тринайсет години. — Като например каква беше като дете? — попита Ема. — Доколко ти напомням за нея? — Задавена от ридания, тя едва успяваше да говори.