И в този момент го чух — отчетлив звук от раздиращ се шев. Погледнах надолу и видях, че страничният шев на полата се е разпрал и копринените конци са се разнищили грозно. Почувствах как лицето ми пламва.
— Така… госпожице Кларк… имате ли опит с квадриплегията 1 1 Парализа и на четирите крайника. — Б.р.
?
Обърнах се с лице към госпожа Трейнър, като се извих така, че сакото да покрие колкото е възможно по-голяма площ от полата.
— Не.
— Отдавна ли сте санитарка?
— Ъъъ… Всъщност никога не съм била — признах аз и добавих, сякаш чувах гласа на Саид, — но съм сигурна, че мога да се науча.
— Знаете ли какво е квадриплегик?
Поколебах се.
— Когато… се нуждаеш от инвалидна количка?
— Може и така да се каже. Има различни степени, но в този случай говорим за пълно обездвижване на краката и съвсем слабо използване на ръцете. Това притеснява ли ви?
— Със сигурност не толкова, колкото притеснява него. — Усмихнах се плахо, но лицето на госпожа Трейнър остана безизразно. — Съжалявам, не исках да…
— Можете ли да шофирате, госпожице Кларк?
— Да.
— Талонът ви чист ли е?
Кимнах.
Камила Трейнър отбеляза нещо в списъка си.
Полата продължаваше да се цепи. Виждах как бримката пълзи неумолимо нагоре по бедрото. С тази скорост, когато се изправех, щях да приличам на шоугърла от Лас Вегас.
— Добре ли сте? — Госпожа Трейнър се бе вторачила в мен.
— Малко ми е топло. Нали може да си сваля сакото? — Изхлузих се от него, преди тя да успее да каже нещо, и го вързах около талията си, за да скрия цепката на полата. — Изглежда, съм се поразгорещила — промърморих и й се усмихнах. — Докато идвах насам, искам да кажа.
Последва кратка пауза, след което госпожа Трейнър се върна към папката си.
— На колко години сте?
— Двайсет и шест.
— И сте били на предишната си работа шест години?
— Да. Казаха, че ще ви изпратят копие от препоръката ми.
— Хммм… — Госпожа Трейнър я извадя и примижа. — Предишният ви работодател твърди, че сте „мила, общителна и жизнерадостна“.
— Ами, платих му.
Отново никаква реакция.
По дяволите , помислих си.
Сякаш ме изучаваха. При това доста безцеремонно. Изведнъж блузата на майка ми с нейните проблясващи на бледата светлина синтетични нишки ми се стори евтина. По-добре да си бях облякла един обикновен панталон и семпла блуза. Всичко друго, само не и тоя костюм.
— И защо сте напуснали работата си, щом толкова много ви ценят?
— Франк… собственикът… продаде кафенето. Онова в другия край на замъка, „Кифличка с масло“. Не съм искала да напускам.
Госпожа Трейнър кимна. Може би смяташе коментара за излишен, а може би и тя самата предпочиташе да съм на старата си работа.
— Какво точно искате от живота?
— Моля?
— Мислите ли да правите кариера? Ще използвате ли тази работа като стъпало към нещо друго? Имате ли мечти за определена професия?
Погледнах я смаяно.
Това някаква уловка ли беше?
— Ами… не съм мислила толкова надалеч. Откакто изгубих работата си, просто… — Преглътнах. — Просто искам пак да работя.
Обяснението ми беше жалко. Кой идва на интервю, без да знае какво иска? Изразът на лицето на госпожа Трейнър говореше, че и тя си е помислила същото.
Жената остави химикалката си.
— Така… кажете ми, госпожице Кларк, защо да предпочета вас, вместо, да речем, предишната кандидатка, която има няколкогодишен опит с хора с увреждания?
Погледнах я в очите.
— Хммм… честно? Не знам. — Думите ми бяха посрещнати с мълчание, затова добавих: — Това ще решите вие.
— Не можете ли да ми дадете поне една причина да се спра на вас?
Изведнъж пред мен изплува лицето на мама. Не можех да понеса мисълта да се прибера у дома със съсипан костюм и провалено интервю. А за тази работа плащаха повече от девет лири на час.
Поизправих се на стола.
— Ами… аз уча бързо, никога не боледувам, живея наблизо — от другата страна на замъка — и съм по-силна, отколкото изглеждам… Може би достатъчно силна, за да ви помагам в грижите за вашия съпруг.
— Съпруга ми? Не се налага да се грижите за моя съпруг. Става въпрос за сина ми.
— Сина ви? — Примигнах. — О! Не се боя от тежка работа. Умея да общувам с всякакви хора и… и правя хубав чай. — Не спирах да говоря. Мисълта, че става дума за сина й, ме обърка. — Според баща ми това не е кой знае каква препоръка. Но смея да твърдя, че едва ли има нещо, което не би могло да се оправи с чаша хубав чай…
В начина, по който госпожа Трейнър ме наблюдаваше, имаше нещо странно.
Читать дальше