Джоджо Мойс: Аз преди теб

— Съжалявам — промърморих, когато осъзнах какво съм казала. — Нямах предвид, че… параплегията… квадриплегията… състоянието на сина ви… може да се оправи с чаша чай.

— Трябва да ви предупредя, госпожице Кларк, че мястото не е постоянно. Ще е максимум за шест месеца. Затова и заплатата е по-висока. Искаме да привлечем подходящия човек.

— Повярвайте ми, ако сте работили във фабрика за обработка на пилета, всяка друга работа ще ви се види привлекателна. — О, млъкни, Луиза! Прехапах устни.

Но госпожа Трейнър сякаш не ме чу. Затвори папката си.

— Синът ми — Уил, пострада при пътна злополука преди две години. Нуждае се от грижи двайсет и четири часа в денонощието, повечето от тях са поети от квалифициран болногледач. От помощника му се очаква да е тук през деня, да прави компания на сина ми, да го храни, да свършва по нещо в къщата и да внимава да не се нарани. — Камила Трейнър впери поглед в скута си. — За Уил е много важно човекът до него да е наясно с тази отговорност.

Всичко, което каза, дори начинът, по който произнасяше думите, подсказваше, че ме смята за кръгла глупачка.

— Разбирам. — Понечих да си взема чантата.

— Значи приемате работата?

Това беше толкова неочаквано, та отначало реших, че не съм я чула правилно.

— Моля?

— Добре е да започнете колкото е възможно по-скоро. Плащането е на седмица.

За миг онемях.

— Значи предпочитате мен пред… — подех смаяно.

— Работният ви ден ще е доста продължителен — от осем сутринта до пет следобед, понякога и по-късно. Няма специално време за обедна почивка, но докато Нейтън, квалифицираният болногледач, за когото ви споменах, изпълнява обичайните процедури, ще имате на разположение половин час.

— И от мен няма да се изискват… медицински грижи?

— Уил получава възможно най-доброто медицинско обслужване. Нуждаем се единствено от човек, който е жизнерадостен… и с ведър дух. Животът на сина ми… никак не е лек и е добре да има някой, който да го окуражава и да… — Тя замълча и се загледа в една точка отвъд френските прозорци. Накрая се извърна към мен и рече: — да кажем, че за нас психическото му здраве е не по-малко важно от физическото. Разбирате ли?

— Така мисля. Трябва ли… да нося униформа?

— Не. В никакъв случай. — Тя погледна към краката ми. — Но може би е добре да се обличате… малко по-скромно.

Аз също сведох очи — сакото ми се беше поизместило и разкриваше значителна част от голото ми бедро.

— Това… Съжалявам. Полата се разпори. Не е моя.

Ала госпожа Трейнър сякаш не ме чу.

— Ще ви обясня какво трябва да правите, когато започнете. В момента с Уил се общува трудно, госпожице Кларк. За тази работа е необходимо по-скоро отношение, отколкото професионални умения… доколкото ги имате. Така… значи ще се видим утре?

— Утре? Няма ли… не желаете ли да ме представите на сина си?

— Днес Уил не се чувства много добре. Ще започнем утре.

Осъзнах, че госпожа Трейнър вече е готова да ме изпрати, и се изправих.

— Да — промърморих и се увих в сакото на мама. — Ъъъ. Благодаря ви. Ще се видим утре в осем.

Мама сипваше картофи в чинията на татко. Сложи му два, той обаче посегна към купата за още. Тя го спря и върна картофите обратно, а когато той посегна отново, го плесна по кокалчетата с лъжицата за сервиране. Около малката маса седяха родителите ми, сестра ми и Томас, дядо и Патрик, който в сряда винаги идваше на вечеря.

— Тате — обърна се мама към дядо, — искаш ли някой да ти нареже месото? Трина, ще нарежеш ли месото на дядо си?

Трина се наведе през масата и с ловки движения се зае да накъсва парчетата в чинията на дядо. Вече бе направила същото за Томас.

— Е, Лу, разказвай — колко зле е тоя човек?

— Сигурно доста, щом искат нашата дъщеря да се грижи за него — изкикоти се татко.

Телевизорът зад гърба ми работеше, за да могат татко и Патрик да гледат футболния мач. От време на време заничаха край мен към екрана и замръзваха с храна в устата, щом някой направеше добър пас или стреляше покрай вратата.

— Според мен това е страхотна възможност. Ще работи в една от големите къщи. За добро семейство. Изискани ли са, миличка?

На нашата улица „изискани“ означаваше хора, в чието семейство няма регистрирани за хулиганство.

— Предполагам.

— Е, добре ли се представи пред техни височества? — подсмихна се татко.

— Успя ли да го видиш? — Трина се пресегна, за да попречи на Томас да бутне сока си с лакът. — Инвалида? Как изглежда?