Джоджо Мойс: Аз преди теб

— Може да влезете, госпожо Т.

Тя отвори внимателно вратата. Дневната в пристройката беше измамно голяма, едната й стена се състоеше изцяло от стъклена врата, която гледаше към откритото пространство навън. В камината в ъгъла кротко горяха дърва, а пред ниското бежово канапе, покрито с пухкаво вълнено одеяло, имаше огромен телевизор с плосък екран. Стаята бе уютна и обзаведена с вкус — ергенска бърлога в скандинавски стил.

В средата на дневната бе разположена черна инвалидна количка. Седалката и облегалката бяха облечени в овча кожа. Едър човек в бяла униформа без яка бе коленичил и нагласяше краката на един мъж върху стъпенките на количката. Щом влязохме в стаята, мъжът в количката вдигна поглед изпод рошавата си неподдържана коса. Очите му срещнаха моите и след пауза чух смразяващо кръвта стенание. Устата му се сгърчи и нададе още един зловещ вик.

Усетих как майка му се стегна.

— Уил, престани!

Той дори не я удостои с поглед. Дълбоко от гърдите му се изтръгна нов праисторически стон. Беше ужасен, агонизиращ вопъл. Положих усилия да не потръпна. Мъжът гримасничеше, главата му бе наклонена на една страна и хлътнала в раменете, зяпаше ме с разкривено лице. Видът му беше гротесков и леко гневен. Забелязах, че кокалчетата на ръката, с която стисках чантата си, са побелели.

— Уил! Моля те. — В гласа на майка му се долавяше лека истерия. — Моля те, не го прави!

О, господи, помислих си. Това не е за мен. Преглътнах с усилие. Мъжът продължаваше да ме зяпа. Сякаш очакваше да направя нещо.

— Аз… аз съм Лу. — Разтрепереният ми глас наруши тишината. За миг се почудих дали да протегна ръка, но се сетих, че той няма да може да я поеме, и махнах едва-едва. — Съкратено от Луиза.

За мое изумление, чертите му се изгладиха и главата му се изправи.

Уил Трейнър ме изгледа внимателно, върху устните му играеше едва забележима усмивка.

— Добро утро, госпожице Кларк — произнесе той. — Разбрах, че вие сте новата ми помощничка.

Нейтън беше свършил с нагласянето на стъпенките. Докато се изправяше, поклати глава.

— Вие сте лош човек, господин Т. Много лош. — Ухили се и ми подаде грамадната си ръка, която поех немощно. Нейтън изглеждаше невъзмутим. — Понякога шегите на Уил са стряскащи. Ще свикнете. Лае, но не хапе.

Госпожа Трейнър стискаше кръстчето на врата си с тънки побелели пръсти. Движеше го несъзнателно нагоре-надолу по тънката златна верижка, явно нервен тик. Лицето й беше напрегнато.

— Е, госпожице Кларк, ще ви оставя да се опознаете. Повикайте ме по интеркома, ако се нуждаете от помощ. Нейтън ще ви обясни какви са рутинните процедури и как работи оборудването на Уил.

— Аз съм тук, мамо. Държиш се така, сякаш ме няма. Мозъкът ми не е парализиран. Все още.

— Ако смяташ да се държиш така, Уил, мисля, че е по-добре госпожица Кларк да говори направо с Нейтън. — Забелязах, че майка му не го гледа. Очите й бяха вперени на около трийсет сантиметра над пода. — Днес ще работя вкъщи, госпожице Кларк. По обед ще се отбия да видя как вървят нещата.

— Добре — произнесох с писклив гласец.

Госпожа Трейнър изчезна. Мълчахме, докато слушахме как отривистите й стъпки заглъхват в коридора, водещ от пристройката към къщата.

Накрая Нейтън наруши мълчанието:

— Нали нямаш нищо против да обясня на госпожица Кларк какви са лекарствата ти, Уил? Телевизия ли ще гледаш? Или искаш да слушаш музика?

— Радио „Четири“, ако обичаш, Нейтън.

— Разбира се.

Влязохме в кухнята.

— Госпожа Т. Каза, че нямате голям опит с квадриплегици?

— Така е.

— Добре. Днес няма много да ви затруднявам. В тази папка пише почти всичко за грижите около Уил, вътре са и номерата за спешни случаи. Съветвам ви да прочетете всичко в папката, когато ви остане свободно време. Сигурно ще имате достатъчно.

Нейтън взе един ключ от колана си и отвори шкаф, пълен догоре с кутийки и малки пластмасови шишенца с лекарства.

— С повечето от тези неща работя аз, но е добре и вие да знаете къде се намират в случай на нужда. На стената има лекарствен график, оттам ще видите какво взема Уил всеки ден. Ако му давате нещо допълнително, трябва да го отбележите тук… — Той посочи къде. — … но по-добре се консултирайте предварително с госпожа Т., поне на този етап.

— Не знаех, че ще му давам лекарствата.

— Не е трудно. В повечето случаи той знае от какво има нужда. Но може да се нуждае от малко помощ, за да ги изпие. Обикновено използваме тази висока чаша. Може също да ги стривате в това хаванче и да ги разтваряте в напитките.