Джоджо Мойс: Аз преди теб

Не ме притесняваше това, че носех костюма на майка си или че кройката му е била модерна в края на миналия век, а че ми беше възтесничък. Коланът се врязваше в талията ми, а сакото се разтваряше на гърдите. Както обича да казва татко, дори един скакалец е по-закръглен от мама.

По време на краткото пътуване с автобуса се чувствах леко уплашена. Никога не бях ходила на интервю за работа. Започнах в „Кифличката“, след като с Трина се хванахме на бас, че не мога да си намеря работа за един ден. Просто влязох в кафенето и попитах Франк дали има нужда от още един чифт ръце. Той пък бе отворил заведението същия ден и направо не повярва на късмета си.

Не си спомням да сме обсъждали въпроса за парите. Предложи да ми плаща на седмица и аз се съгласих. Веднъж годишно ми вдигаше леко заплатата, обикновено малко повече, отколкото сама бих поискала.

Седях в автобуса и се питах какви въпроси задават хората на интервю. Ами ако ме помолят да храня тоя старец, да го къпя или нещо от сорта? Саид каза, че имало човек, който се грижел за „интимните му нужди“ (потреперих от фразата). В момента работата на втория помощник „не била много ясна“, както се изрази. Представях си как бърша лигите на дядката и крещя с цяло гърло: „Не искаш ли чаша чай?“.

В началото, докато се възстановяваше от инсулта, дядо не можеше да прави нищо. Мама се грижеше за него. „Майка ти е светица“ — казваше татко, което според мен означаваше, че тя бърше задника на дядо, без да се разпищи и да избяга от къщи. Мен никой не ме беше наричал светица. Нарязвах храната на дядо и му приготвях чай, но колкото до останалото — не бях сигурна, че съм омесена от подходящото тесто.

Гранта Хаус беше от другата страна на Стортфолдския замък, близо до средновековните стени, на дългата непавирана отсечка, върху която имаше само четири къщи, като се изключи офисът на Националния тръст в центъра на туристическия район. Милион пъти бях минавала край тази къща, без изобщо да я забележа. Сега, докато вървях край паркинга и теснолинейката, безлюдни и мрачни като летни атракции през февруари, видях, че къщата е много по-голяма, отколкото си я представях. Масивната сграда от червени тухли с красива фасада приличаше на онези къщи, които можеш да видиш в старите броеве на „Живот в провинцията“, докато чакаш пред лекарския кабинет.

Закрачих по дългата алея, като се опитвах да не мисля, че някой може да ме наблюдава от прозореца. Когато вървиш по такава дълга алея, си в неизгодна позиция; неволно започваш да се чувстваш по-нисш. Тъкмо се канех да оправя буклата на челото си, когато вратата се отвори и аз подскочих.

На верандата излезе жена, горе-долу на моята възраст. Беше облечена в бял панталон и медицинска туника и държеше палто и папка под мишница. Усмихна ми се любезно, докато ме подминаваше.

— Благодаря, че ни посетихте — чух глас отвътре. — Ще поддържаме връзка. А…

Жената, която се появи, бе на средна възраст, с красиво лице и изискана, перфектно оформена прическа. Облечена беше в костюм с панталон, който сигурно струваше колкото месечната заплата на татко.

— Мис Кларк, нали?

— Луиза. — Протегнах ръка, както ме беше инструктирала мама. Двамата с татко не одобряваха, че днешните млади изобщо не се ръкуват. „По наше време и дума не можеше да става да кажеш «здрасти» или — не дай боже — да изпратиш въздушна целувка.“ На тази жена въздушната целувка определено нямаше да й хареса.

— Заповядайте. — Тя побърза да отдръпне ръката си, но усещах как очите й ме оглеждат критично, сякаш вече ме оценяваше. — Бихте ли ме последвали? Ще говорим във всекидневната. Казвам се Камила Трейнър. — Изрече го някак уморено, сякаш бе произнасяла тези думи многократно през деня.

Влязохме в огромна стая с френски прозорци от пода до тавана. От махагонови корнизи се спускаха тежки красиви завеси, подът бе застлан с персийски килим. Миришеше на пчелен восък и стари мебели. Навсякъде имаше елегантни малки масички, чиято полирана повърхност бе осеяна с декоративни кутии. За миг се зачудих къде семейство Трейнър си оставят чашите с чая.

— Идвате във връзка с обявата в Бюрото по труда, нали? Моля, седнете.

Докато жената прелистваше папката с документи, аз скришом огледах стаята. Мислех, че къщата ще прилича на болница, с асансьори и лесно почистващи се повърхности. Но тази беше като петзвезден хотел. Класата си личеше, вещите бяха подбрани с вкус и изглеждаха ценни. Върху един бюфет имаше снимки в сребърни рамки, само че бяха доста далеч и не можех да разгледам лицата. Докато домакинята преглеждаше книжата, аз се наместих в стола, за да виждам по-добре.