Джоджо Мойс: Аз преди теб

Изкарах две седмици във верига за бързо хранене. Работното време беше наред, можех да преглътна факта, че униформата наелектризира косата ми, но ми беше невъзможно да спазвам сценария с „подходящите отговори“ и тъпите въпроси от рода на „Какво мога да направя за вас днес“ и „Желаете ли към това и голяма порция пържени картофки?“. Освободиха ме, след като едно от момичетата на поничките ме хвана да обсъждам достойнствата на безплатните играчки с четиригодишно дете. Вината не беше моя. Четиригодишното момиченце беше умно. А и аз като него мислех, че Спящите красавици не струват.

Бях дошла за четвърто интервю. Саид бе вперил поглед в сензорния екран и проверяваше други „възможности“ за работа. Дори той, който обикновено демонстрираше оптимизъм и самоувереност от типа „мога да намеря работа и на най-задръстените кандидати“, беше започнал да се уморява.

— Хммм… Мислила ли си да работиш в развлекателната индустрия?

— Имаш предвид да се правя на мъж в някоя пантомима?

— Не, не. Има място за танцьорка в бар. Всъщност няколко.

Вдигнах вежди.

— Кажи ми, че се шегуваш.

— Трийсет часа на седмица и сама си си шеф. Бакшишите сигурно са добри.

— Това означава ли, че току-що ме посъветва да се кълча по бикини пред непознати?

— Нали каза, че те бива с хората. А и май си падаш по… екстравагантното облекло. — Той погледна към електриковозеления ми чорапогащник. Бях решила, че цветът му ще ме ободри. Томас ми беше тананикал мелодийката от „Малката русалка“ почти през цялата закуска.

Саид чукна нещо на клавиатурата.

— Какво ще кажеш за оператор на секстелефон?

Изгледах го кръвнишки.

Той вдигна рамене.

— Нали каза, че обичаш да разговаряш с хората.

— Не. И не искам да съм танцьорка в бар. Както и масажистка. Или оператор на уебкамера. Стига, Саид. Все има нещо, което мога да правя, без баща ми да получи удар.

Това, изглежда, го затрудни.

— Не е останало много, като изключим местата с плаващо работно време в търговската мрежа.

— Зареждане на щандове нощем? — Вече бях идвала достатъчно пъти и бях усвоила терминологията.

— Само че има списък с чакащи. Работата се предпочита от родителите, защото могат да прибират децата си от училище — обясни той с извинителен тон. Взря се отново в екрана. — Май остана само санитарка.

— Да бърша задниците на старци.

— Съжалявам, Луиза, но нямаш кой знае какво образование. Ако решиш да се преквалифицираш, с радост ще ти обясня възможностите. Във вечерното училище предлагат всякакви курсове.

— Вече минахме през това, Саид. Ако се запиша, губя социалните помощи, нали?

— Ако не си в списъка с безработните, да.

Известно време мълчахме. Зяпах към входа, където стояха двама едри охранители. Питах се дали и те бяха получили работата си от Бюрото по труда.

— Не ме бива да се грижа за стари хора, Саид. Дядо живее вкъщи, откакто получи инсулт, и знам, че не ме бива.

— Хм. Значи, имаш някакъв опит все пак.

— Не, не. Само мама се грижи за него.

— Тя търси ли си работа?

— Много смешно.

— Не се шегувам.

— И да ме остави аз да се грижа за дядо? Не, благодаря. Впрочем сигурна съм, че и той ще каже същото. Нямаш ли нещо в някое кафене?

— Кафенетата в нашия град се броят на пръсти, Луиза. Какво ще кажеш да опитаме в „Кентъки Фрайд Чикън“? Може пък да ти хареса.

— Защото ще получа много по-голямо удовлетворение, като предлагам двоен сандвич вместо единичен? Не, зарежи.

— Тогава трябва да търсим извън града.

— Междуградските автобуси са само четири. Известно ти е. Проверих туристическия автобус, както предложи, но последният курс е в пет следобед. Освен това е двойно по-скъп от обикновения.

Саид се облегна назад в стола.

— Ти си млад и здрав човек, Луиза, и бих искал да изтъкна, че за да продължиш да получаваш помощи, трябва да…

— … покажа, че се опитвам да си намеря работа. Известно ми е.

Как можех да обясня на този човек колко искам да работя? Дали имаше и най-слаба представа колко ми липсва старата работа? Доскоро за мен „безработица“ беше само дума, нещо, което споменаваха по новините във връзка с корабостроителници или автомобилни заводи. Никога не си бях представяла, че работата може да ти липсва, както ти липсва крайник, и че мислите ти постоянно ще са заети с това. Не знаех, че наред с неизбежния страх за парите и бъдещето, безработицата те кара да се чувстваш неадекватен и безполезен. Че ти е по-трудно да ставаш сутрин, отколкото когато те стряска звънът на часовника. Че ще ти липсват хората, с които си работил, колкото и да сте били различни. Че ще се улавяш как се оглеждаш за познати лица, докато вървиш по главната улица. Първия път, когато видях Глухарчето да се шляе безцелно край витрините на магазините, също като мен, едва се сдържах да не ида да я прегърна.