Джоджо Мойс: Аз преди теб

— Пъхни ги под вратата, ако обичаш.

— Разбира се. Да ви повикам ли такси?

— Не. Няма смисъл да се мокрим и двамата.

Мик натиска копчето, за да отвори автоматичната решетка, Уил излиза от гаража и му благодари с махване. Ранното утро е сумрачно и шумно, движението в Централен Лондон вече е натоварено, макар че е едва седем и половина. Уил вдига яката си и поема към кръстовището, откъдето най-лесно може да вземе такси. Платното е мокро и хлъзгаво, светлините се отразяват в огледалната му повърхност.

Уил изругава беззвучно, щом забелязва костюмираните мъже, застанали близо до бордюра. Да не би цял Лондон да е започнал да става рано? Всички са се превърнали в ранобудници.

Тъкмо се чуди къде е най-добре да застане, когато телефонът му иззвънява. Рупърт.

— На път съм. Опитвам се да хвана такси. — Мярва едно свободно в отсрещната лента и забързва натам с надеждата, че никой друг не е забелязал колата. Покрай него профучава автобус, последван от камион, чиито спирачки изсвирват и заглушават думите на Рупърт. — Не те чувам, Руп — опитва се да надвика шума от трафика. — Повтори, ако обичаш. — Застанал за кратко върху пешеходния остров, край който се носи потокът от коли, той вижда проблясващата жълта светлина и вдига свободната си ръка, надявайки се шофьорът да го забележи въпреки поройния дъжд.

— Обади се на Джеф в Ню Йорк. Още не си е легнал, чака да му звъннеш. Снощи опитвахме да се свържем с теб.

— Какъв е проблемът?

— Правен. Две клаузи в раздел… подпис… документи… — Гласът му е заглушен от минаваща кола, чиито гуми изсвистяват в локвите.

— Не те чух.

Шофьорът на таксито го е забелязал. Забавя ход и обсипва с пръски отсрещната страна на улицата. С крайчеца на окото си той вижда как малко по-надолу един мъж се впуска в кратък спринт и спира неохотно, разочарован, че ще го изпреварят. Уил се изпълва с едва доловимо чувство на задоволство.

— Кажи на Кали да остави документите на бюрото ми — крещи той. — До десет минути съм в офиса.

Поглежда в двете посоки и скрива глава в яката, докато притичва през платното към таксито, готов да произнесе: „Блекфрайърс“. Дъждът се стича в пролуката между яката и ризата му. Ще е вир-вода, когато стигне в офиса, въпреки краткото разстояние до колата. Може да изпрати секретарката да му купи нова риза.

— И трябва да изясним задълженията си, преди Мартин да дойде в…

Чува свистящия звук, резкия писък на клаксон и вдига очи. Вижда вратата на лъскавото черно такси пред себе си и шофьора — вече е свалил стъклото, — но с крайчеца на окото и още нещо, което не може да различи съвсем, нещо, което се приближава с невъзможна скорост.

Обръща се и за част от секундата осъзнава, че нещото е на пътя му, че няма начин да се измъкне. От изненада ръката му се разтваря и блекбърито пада на земята. Чува вик, който би могъл да е неговият собствен. Последното, което вижда, е кожена ръкавица, лице под шлем, шокът в очите на мъжа и своя собствен, отразен в тях. Следва експлозия и всичко се разпада.

И после няма нищо.

2009 г.

От автобусната спирка до къщи са 158 крачки, но ако не бързаш, може да станат и 180, например, когато си с обувки с платформи. Или такива, купени от благотворителен магазин, с пеперудки на пръстите, но с изхлузващи се каишки на петата, което обяснява защо струват невероятните две лири. Завих зад ъгъла към нашата улица (оставаха ми 68 крачки) и вече виждах дома ни — четиристайна къща близнак в редица от еднотипни жилища. Колата на татко беше отвън, което означаваше, че още не е тръгнал на работа.

Зад мен слънцето залязваше. Тъмната сянка на Стортфолдския замък се плъзгаше по хълма като разтопен восък и заплашваше да ме догони. В друг ден бих могла да ви разкажа всевъзможни истории, свързани с тоя маршрут: за това как татко ме учеше да карам велосипед без странични колела; как госпожа Дохърти със смъкнатата перука ни правеше курабийки; как ръката на Трина се заклещи в един плет, когато беше на единайсет, и разбуни гнездо с оси, след което тичахме с писъци по целия път до замъка.

Велосипедът с помощни колела на Томас лежеше преобърнат на пътеката. Затворих портичката, преместих велосипеда до верандата и отворих вратата. Топлината вътре ме блъсна като въздушна възглавница; мама е зиморничава и парното работи по цяла година. Татко постоянно отваря прозорците и мърмори, че това ще ни разори. Казва, че сметките ни за парно са по-големи от брутния вътрешен продукт на малка африканска държава.