Джоджо Мойс: Аз преди теб

— Ти ли си, миличка?

— Аха. — Провесих якето си на закачалката, където трябваше да се пребори за място сред останалите дрехи.

— Кой е, Лу или Трина?

— Лу.

Хвърлих поглед във всекидневната. Татко лежеше по корем на дивана, пъхнал ръка дълбоко под възглавниците, които сякаш я бяха погълнали до рамото. Томас, петгодишният ми племенник, клечеше до него и го наблюдаваше напрегнато.

— Лего. — Татко обърна към мен лице, почервеняло от усилието. — Не разбирам защо ги правят толкова малки тия проклетии! Да си виждала лявата ръка на Оби Уан Кеноби?

— Беше върху дивидито. Томас май е разменил ръцете на Оби и Индиана Джоунс.

— Е, не можем да оставим Оби с кафяви ръце. Трябва да намерим черните.

— Не си струва труда. И бездруго Дарт Вейдър си отрязва ръката във втория епизод. — Потупах бузата си — покана за Томас да ме целуне. — Къде е мама?

— Горе. Я гледай! Монета от две лири!

Вдигнах очи към горния етаж и долових познатото скърцане на дъската за гладене. Майка ми — Джоузи Кларк, никога не подвиваше крак. За нея това бе въпрос на чест. Случвало се беше да боядисва прозорците, покатерена на стълба отвън, и да ни маха с ръка, докато ние вътре ядем неделния си обяд.

— Няма ли да ми помогнеш да намерим тая проклета ръка? От половин час я търся, закъснявам за работа.

— Нощна смяна ли си?

— Аха. Вече е пет и половина.

Хвърлих поглед към часовника.

— Не е. Четири и половина е.

Татко измъкна ръка изпод възглавниците и погледна часовника си.

— Защо си подранила?

Поклатих леко глава, сякаш не бях чула въпроса, и влязох в кухнята.

Дядо седеше в стола си до кухненския прозорец, забил поглед в някакво судоку. Сестрата от поликлиниката ни беше казала, че е добре за концентрацията му, помагало му да се съсредоточи след инсулта. Май само аз забелязвах, че попълва квадратчетата с първата цифра, която му дойде наум.

— Здрасти, дядо.

Той вдигна очи и се усмихна.

— Искаш ли чаша чай?

Поклати глава и размърда устни.

— Безалкохолно?

Кимна.

Отворих вратата на хладилника.

— Няма ябълков сок. — После се сетих, че ябълковият сок е твърде скъп. — Лимонада?

Той поклати глава.

— Вода?

Дядо кимна и докато му подавах чашата, промърмори нещо, което би могло да мине за „благодаря“.

Мама влезе в стаята, понесла огромна кошница с идеално сгънато пране.

— Твои ли са? — размаха чифт чорапи.

— Май са на Трина.

— И аз така си помислих. Странен цвят. Сигурно съм ги изпрала със синята пижама на дядо ти. Рано си се върнала. Ще ходиш ли някъде?

— Не. — Напълних чаша вода от чешмата и я изпих.

— Патрик ще идва ли довечера? Звънна преди малко. Да не си си изключила мобилния?

— Аха.

— Каза, че щял да направи резервация за почивката ви. Баща ти казва, че видял нещо по телевизията. Какво си бяхте харесали? Ипсос? Калипсо?

— Скиатос.

— Точно така. Трябва много да внимавате с хотела. Може да го проверите и по интернет. Двамата с дядо ти гледали нещо в обедните новини. Изглежда, доста строят там — и половината били от тези, как ги наричаха, бюджетни хотели, — та трябва добре да го проучите. Татко, искаш ли чай? Лу предложи ли ти вече? — Тя включи електрическия чайник и чак тогава ме погледна. Изглежда, най-сетне бе забелязала, че не казвам нищо. — Добре ли си, скъпа? Виждаш ми се бледа.

Протегна ръка и я сложи на челото ми, сякаш бях дете, а не на двайсет и шест години.

— Почивката май ще ни се размине.

Ръката на мама замръзна. Изгледа ме проницателно, сякаш ме изследваше с рентгенови лъчи. Помнех този поглед от детинство.

— Да не сте се скарали с Патрик?

— Мамо, аз…

— Знам, че не е моя работа. Но сте гаджета отдавна. Нормално е да има и такива моменти. Понякога и ние с баща ти…

— Изгубих си работата.

Думите увиснаха в тишината и продължиха да се реят из стаята дълго след като бяха изречени.

— Какво?

— Франк затваря кафенето. От утре. — Протегнах ръка с навлажнения плик, който в шока си бях стискала по целия път — в автобуса и 180-те крачки от спирката до къщи. — Това е заплатата ми за три месеца напред.

Денят бе започнал както обикновено. Всички мои познати мразят сутрините в понеделник, но не и аз. Харесваше ми да пристигам рано в „Кифличката“, да включвам големия чайник, да внасям касите с мляко и хляб от задния двор и да си бъбря с Франк, докато се приготвяме да отворим.

Харесваше ми душната топлина в заведението, напоена с мириса на бекон, струите свеж въздух, нахлуващи при отварянето на вратата, жуженето на разговорите, а когато бе тихо — приглушената музика от радиото на Франк, което свиреше сякаш на себе си в ъгъла. Не беше от модерните заведения. Стените му бяха осеяни със снимки от замъка на хълма, масите още имаха пластмасово покритие, а менюто не бе помръднало, откакто бях започнала работа, като изключим няколко промени във видовете шоколад и добавянето на шоколадови кексчета към асортимента от кифлички с глазура.