Ребека Колинс: Хрониките на Пембърли

Веднъж в Пембърли той я беше намерил да плаче над скицника, който Уилям беше запълнил със спомени от Езерната област; друг път, след като бяха вечеряли, тя се беше опитала да изсвири на пианото една от любимите му композиции, но неспособна да сдържи сълзите си, беше избягала навън. Дарси се беше надявал, че смяната на обстановката ще й се отрази добре. След няколко седмици, прекарани във фермата в обкръжението на малък брой доверени прислужници от Пембърли, Дарси, видял колко ведра и спокойна се чувства Елизабет в Удландс, я попита дали не би желала да купят имота. Забелязал объркването й при този въпрос, той обясни откровено:

— Реших, мила моя, че това ще те направи поне малко по-щастлива и ако знаех, че мога да намаля страданието ти дори само с един ден, с радост бих продал къщата в Лондон и бих вложил парите тук, за да можем от време на време да бягаме от спомените, които витаят край нас в Пембърли.

Елизабет беше дълбоко трогната от загрижеността му и от любовта, която безспорно я пораждаше. Беше му истински благодарна за силата и подкрепата в ужасните дни и седмици след смъртта на Уилям, но най-много от всичко ценеше топлата му любов. Макар и признателна за съпричастието му към болката й, тя нямаше намерение да напуска Пембърли.

Отвърна нежно на загрижеността и на решимостта му да й помогне, но не скри желанието си:

— Не искам да бягам от спомените, което ни заобикалят в Пембърли, любов моя. Там е домът ни, там беше домът на Уилям, който той обичаше. Виждам го навсякъде — в парка, край реката, където ходеше да язди, виждам го из цялата къща. В съзнанието ми постоянно звучи музиката, която свиреше. Една неделна сутрин влязох отвън и чух из къщата да се носи Моцартовата соната, която упражняваше в деня преди бала — същата онази част, която беше обещал да ни изсвири. Завтекох се към музикалния салон, но, разбира се, музиката идваше от ума ми или може би от сърцето ми — откъдето и да е било обаче, тя винаги ще бъде с мен. Знам, че ще нося със себе си спомените за Уилям, където и да отида, но никога няма да обърна гръб на Пембърли. Там е домът ни и там трябва да се върнем.

Дарси поясни, че само се е надявал да й предложи място, където да може да лекува болезнените рани, които измъчваха и него самия. Тя се усмихна и го увери, че вече е започнала да ги лекува, благодарение на помощта му, а също така и на помощта на Джейн, Емили, Джени и всичките й скъпи приятели.

— И недей да мислиш, мили, че в скръбта си не съм забелязала твоята мъка или че съм била толкова безчувствена, че да вярвам, че само аз страдам ден и нощ. Знам колко много означава Пембърли за теб. Колко много усилия положи за изграждането на общината там. Искам да бъда до теб. Толкова се радвах на тези спокойни и безгрижни седмици на това прекрасно място, благодаря ти от все сърце, че ме доведе тук и че можах да се откъсна от всичко, но все пак искам да си ида у дома.

Дарси й отвърна с нежност и благодарност, притегляйки я в прегръдка към себе си.

Тогава Елизабет му показа писмото си до Джейн, което гласеше:

„Това е без съмнение най-красивата, най-очарователната част на Англия и аз копнея да прекараме всички заедно едно възхитително лято тук — убедена съм, че и на теб, и на Бингли много ще ви хареса. Ще говоря с Дарси и ако собствениците са склонни да ни предоставят фермата и следващото лято, ще дойдем заедно. Може би след сватбата на твоя Джонатан и Амелия-Джейн ще настане време да се оттеглим от шумотевицата и многото хора и да прекараме останалата част от сезона тук, защото, мила Джейн, това място е истински земен рай.“

Дарси се усмихна и каза:

— Чудесна идея, мила! Веднага ще се поинтересувам какво може да се направи.

Както беше настояла Елизабет, те се върнаха в Пембърли, а в късната есен им се роди син. Нарекоха го Джулиан Пол и Емили стана негова горда кръстница. Радостта на двамата родители беше споделена едва ли не от цялата област. Всички, които познаваха семейството, най-искрено им бяха съчувствали за загубата и се бяха надявали да ги видят възвърнали си поне част от щастието, което си беше заминало заедно с Уилям в онази ужасяваща нощ. Като едно от големите имения в графството, Пембърли винаги е било център на благоденствието в областта. Просперитетът на него и на господарите му означаваше просперитет и на мъжете, жените и децата от околните ферми, енории и селища. Елизабет, вече на четиридесет години, беше изключително благодарна за това дете; младата й братовчедка Каролайн, която през лятото се беше сдобила с дъщеря, още копнееше за син, който да смекчи болката от загубата на Едуард. Елизабет знаеше, че нищо, нито дори това малко момченце, не можеше да смекчи нейната болка. Споменът за Уилям беше твърде ярък. За разлика от него, Джулиан беше тъмен като баща си, но пък имаше слънчевата усмивка и ведрия нрав на майка си. С неговото раждане се върна коледната радост. За първи път след смъртта на Уилям имаше истински повод за празнуване.