Сюзън Филипс - Кой би повярвал

— Кит, какво не е наред? — той стисна раменете й. — Случило ли се е нещо?

Тя се дръпна назад. За съжаление, Мерлин бе зад нея. Кит не го видя, препъна се в псето и се просна на твърдия под в кухнята. Кейн с интерес разгледа безформената фигура в краката си. Устните му се извиха в насмешка.

— Изглежда, бурята ти действа прекалено зле.

Тя се опита да го прати по дяволите, но зъбите й толкова силно тракаха, че не успя да отговори. На всичко отгоре, при падането, се бе приземила върху револвера, затъкнат в колана, и остра болка прониза бедрото й.

Кейн мина покрай тях, за да затвори вратата. Мерлин избра точно този момент, за да се отръска.

— Неблагодарен пес! — Кейн грабна една кърпа, от куката, в близост до мивката, и започна да бърше гърдите си. Кит осъзна, че когато се изправеше, той щеше да види очертанието на оръжието, под мократа тъкан. Докато Кейн бе ангажиран с подсушаването си, тя измъкна револвера и го скри зад една кошница с ябълки, близо до задната врата.

— Не знам, кой от вас двамата, е по-уплашен — изръмжа Кейн, докато наблюдаваше, как Мерлин изчезва в дъното на коридора, към стаята на Магнус. — Но си мисля, че можехте да изчакате до сутринта.

— Изобщо не ме е страх от някакъв си проклет дъжд! — отвърна Кит. Точно в този момент изтрещя нов гръм и момичето видимо пребледняла, и скочи от пода.

— Грешката е моя — провлачено рече той.

— Само, защото съм…

Тя млъкна и задавено преглътна, когато погледа й попадна на Кейн. Той бе почти гол, облечен само с чифт панталони, провиснали ниско на бедрата му. Бе успял да закопчее само първите две копчета в бързината да отвори вратата. Бе виждала около себе си много оскъдно облечени мъже, работещи на полето и дъскорезницата, но никой не можеше да се сравни с него.

Широките му мускулести гърди бяха леко окосмени. На едното му рамо имаше белег, а друг пресичаше голия му корем и изчезваше под колана на разкопчаните му панталони. Бедрата му бяха тесни, а коремът плосък, пресечен от линия тъмно руси косъмчета. Очите й леко се плъзнаха до мястото, където се събираха крачолите на панталона му. Това, което видя там, я очарова.

— Избърши се!

Кит вдигна глава и срещна втренчения му поглед. Той й подаваше кърпата. Тя я грабна и старателно започна да трие бузите си, под провисналата шапка.

— Ще ти бъде много по-лесно, ако свалиш шапката — посъветва я той.

— Не искам да я свалям — отсече тя. — Шапката си ми харесва!

Ръмжейки от раздразнение, Кейн изчезна по коридора, за да се появи отново с одеяло.

— Сваляй мокрите дрехи! Можеш да се увиеш в това!

Кит хвърли един поглед на одеялото, след това на него.

— Няма да се съблека!

Кейн се намръщи.

— Замръзнал си!

— Не ми е студено!

— Зъбите ти тракат!

— Не!

— Дяволите да те вземат, момче, три часа, посред нощ е! Тази вечер загубих двеста долара на покер и съм адски уморен! Сега, сваляй проклетите дрехи и да ходим да спим. Можеш да използваш стаята на Магнус, и да не съм чул никакъв звук повече от теб, поне до обяд!

— Ти, какво, оглуша ли, янки? Казах, че няма да се съблека!

Не свикнал да му възразяват, Кейн мрачно стисна челюсти. Тогава тя разбра, че беше време да действа. Когато Кейн направи крачка към нея, тя се стрелна към кошницата, където бе скрила оръжието, но той успя да я хване за ръката.

— О, не! Няма да избягаш от мен!

— Пусни ме веднага, кучи сине!

Тя опита да се издърпа, но Кейн я стискаше здраво в хватката си.

— Казах ти, да свалиш тези мокри дрехи и ще направиш точно това, което ти наредих, за да мога най-накрая да ида и да си легна, по дяволите!

— Можеш да изгниеш в ада, янки! — тя замахна, но юмрукът й безпомощно се плъзна по рамото му.

— Спри, преди да се нараниш! — разтърси я предупредително.

— Начукай си го!

Шапката й отлетя и Кит почувства, как я повдигат от пода. В момента, в който удари нов гръм, Кейн бе седнал на един кухненски стол и я прехвърляше през коленете си.

— Опитвам се, да ти направя услуга! — отворената му длан се стовари върху задните й части.

— Хей!

— Ще ти дам урок, на който баща ти е трябвало да те научи! — ръката му за пореден път удари дупето й, и тя извика повече от възмущение, отколкото от болка.

— Спри проклето, мръсно копеле-янки!

— Никога не проклинай, хората, които са по-големи от тебе… — плесна я още веднъж, по-здраво — … или по-силни от тебе…

Дупето й започна да гори.

— … и най-важното… — от следващите два удара, задните й части пламнаха, — не смей да проклинаш мен! — бутна я от коленете си. — Сега, вече разбираме ли се, или не?