Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 1)

Били се облече и зачака да опаковат новите й рокли. Мислите й бяха насочени към следващата задача — тленния прах. Какво щеше да прави с него? Представи си какво би я посъветвал Елис — да го изсипе в микрофоните на десетина телефона — и се усмихна. Когато се запознаха, той нямаше и шейсет и беше властен цар в света на милионерите. Блис твърдеше, че е направил първия си милион преди трийсет години, и то от „спестявания“. А може би щеше да предпочете да втрият по малко от праха в подплатата на куфарчетата на армията му от директори. Защото умираше да ги дразни. Продавачката я изгледа странно и Били изведнъж усети, че се усмихва. Тутакси съжали — още една усмивка и до обяд целият град щеше да приказва, че Били Айкхорн се е смяла няколко часа след смъртта на мъжа си. Но нима имаше нещо, освен техния съвместен живот, на което все още здравият Елис да не се подиграваше! Той казваше, че от всичко най-много обича да прекарва вечерите си, разгърнал новите броеве на „Форчън“ и „Форбс“, с чаша хубаво вино в ръка. Ами да — лозята Силвърадо! Как не се беше сетила по-рано! Сигурно не си даваше сметка, че всъщност изживява истинско сътресение.

Главният пилот Ханк Сандърс й обясни, че „Лиърджетът“ е неподходящ за целта. Самолетът трябваше да лети бавно, с отворен люк. Младият пилот работеше за тях вече шеста година. Той управляваше самолета, когато пристигнаха от Ню Йорк в Калифорния след първия удар на Елис. По-късно обслужваше честите полети на болния старец и мълчаливата му млада съпруга до лозята им в Сейнт Хелена, до Палм Спрингс или Сан Диего. Понякога Ханк предаваше управлението на самолета на помощник-пилота, заставаше до господин Айкхорн, който седеше в количката до прозореца и му докладваше за времето — чиста формалност, тъй като господин Айкхорн не обръщаше внимание на неговите сведения. Ала госпожа Айкхорн винаги му благодареше — макар и сдържано. Тя вдигаше поглед от книгата или списанието си, питаше го дали му харесва животът в Калифорния, уведомяваше го колко дни ще останат в Напа Вали, а понякога му препоръчваше изпитана марка вино. Той се възхищаваше на завидното й достолепие и се чувстваше поласкан, когато погледът й срещнеше неговия. Оценяваше и сексапилния й задник, но се стараеше да не мисли за него.

Четири дни след кремацията Ханк и госпожа Айкхорн излетяха в наетия „Бийчкрафт Бонанза“ от летището Ван Найс. Тя седеше на педя от него и той усещаше, че е неспокоен. Вълнението му не се дължеше на смяната на самолета. Неговият малък, купен на старо „Бийч Сиера“, с който летеше през уикендите до Тахо и Рино, бе почти същият модел. Ханк бе установил, че най-сигурният начин да си осигуриш секс до насита е преди това да повозиш момичето на самолета си. Той се вълнуваше от присъствието на госпожа Айкхорн. Тя седеше сериозна, замислена и зашеметяващо привлекателна — при това толкова близо. Ханк умишлено избягваше да я погледне. Да беше взела със себе си и някои роднини, а то…

Пътуването до Сейнт Хелена и обратно бе около шестстотин и петдесет мили и „Бонанзата“ щеше да го измине неусетно. Когато приближиха Напа, Били най-после проговори:

— Ханк, няма да кацаме тук. Следвай шосе 29 и слизай надолу, докато стигнем Сейнт Хелена. След това завий надясно. Щом наближим Силвърадо, моля ти се, намали. После се сниши колкото може повече — не по-ниско от петстотин фута — така ли беше? — и направи завой над лозята.

Долината Напа не е широка, но пък е изключително красива. Септемврийското слънце сипеше лъчи върху гъсто засадените плодородни земи и ограждащите ги от всички страни гористи възвишения. Досущ като в Бордо — с тази разлика, че американските изби са много по-големи от френските, — тези двайсет и три хиляди акра лозя са заобиколени с винарски изби. Според експертите тук се произвеждат най-хубавите американски вина, които конкурират й често надминават по качествата си френските.

Елис Айкхорн мразеше французите по принцип, без да се задълбочава в причината за тази омраза, и през 1945 година купи земите на стария Ерсан и дьо Мустие близо до Сейнт Хелена. Тези чудесни лозя бяха изоставени и запуснати вследствие на забраните по време на сухия режим и последвалите години на депресията и Втората световна война, които едва не съсипаха американското винопроизводство. Сред трите хиляди акра лозя се издигаше огромна каменна викторианска къща с красив дъсчен покрив и с две еднакви кули. Айкхорн я реставрира до неузнаваемост и я нарече Шато Силвърадо на името на стария път, по който някога бяха трополили дилижанси. Той успя да привлече известния немски винар Ханс Вебер и му даде пълна свобода на действие. И така, ако Елис Айкхорн имаше някакво хоби, то това бяха тези винарни и слабостта му към произведените седем години по-късно и струващи му девет милиона долара превъзходни „Пино Шардоне“ и „Каберне Совиньон“.