Борис Виан - Пяната на дните

Носачите се затичаха. Тропаха с крака и дръжките на сандъка дрънчаха. Пристигнаха на острова преди Колин и приятелите му и спокойно поеха по тясна пътечка с тъмни храсти от двете страни. Тя лъкатушеше в причудливи криви, а почвата беше шуплеста и рохкава. Листата на растенията бяха сивкави, със златисти жилки, които се открояваха върху кадифената повърхност. Дърветата, високи и гъвкави, се извиваха дъгообразно от едната до другата страна на пътя. Под този свод дневната светлина проникваше като матовобяло сияние. Пътеката се раздели на няколко отклонения и носачите без колебание поеха по най-дясното. Колин, Изис и Никола бързаха, за да ги настигнат. По дърветата не се чуваха никакви животинки. Само сиви листа от време на време се отронваха и тежко падаха на земята. Продължаваха да вървят по отклонението. Носачите ритаха с грубите си обуща стволовете на дърветата и оставяха дълбоки синкави следи по порестата им кора. Гробищата се намираха в средата на острова. Ако човек се покатереше върху камъните, можеше да съзре отвъд короните на хилавите дървета небето, прорязано от черни ивици и дири от тромав полет на планери над поля с огнивчета и копър.

Носачите се спряха пред една голяма дупка. Разлюляха ковчега на Клое, като пееха „Хайде за салата“, и натиснаха закопчалката. Капакът се отвори и със силен трясък нещо падна в дупката. Вторият носач се строполи полузадушен, защото ремъкът не се откачи навреме от врата му. Колин и Никола пристигнаха тичешком, Изис залиташе зад тях. В този момент Вардарят и Протодебелакът, облечени в мазни гащеризони, изскочиха иззад едно възвишение и завиха като вълци, хвърляйки в дупката камъни и пръст.

Колин коленичи. Захлупи глава в ръцете си. Камъните тупкаха с тъп звук. Вардарят, Протодебелакът и двамата носачи се бяха хванали в кръг и танцуваха около дупката, а после внезапно се изнизаха към пътеката и изчезнаха с балетна стъпка. Вардарят надуваше рог, дълбоките звуци вибрираха в мъртвата атмосфера. Земята лека-полека се свличаше и за три минути тялото на Клое напълно се скри.

С върховно усилие сивата мишка с черните мустачки успя да се измъкне навън. Зад нея таванът изведнъж се съедини с пода и дълги влакна от мъртва материя се подадоха отстрани, като бавно се гърчеха. Мишката профуча по тъмния коридор, чиито полюляващи се стени се приближаваха една към друга, и смогна да се провре под вратата. Стигна до стълбището, слезе по него и спря на тротоара. Поколеба се за миг, после се ориентира и тръгна към гробищата.

— Повярвай — каза котката, — това не ме интересува особено.

— Грешиш — рече мишката. — Все още съм млада и до последния момент ме храниха добре.

— Но мен също ме хранят добре — заяви котката, — а пък нямам никакво намерение да се самоубивам. Така че положението не ми се струва нормално.

— Защото не си го видяла — обади се мишката.

— Какво е направил? — попита котката.

Не държеше кой знае колко да узнае. Беше топло и козината й лъщеше.

— Стои на брега — обясни мишката, — чака и когато настане часът, отива до средата на дъската. Там вижда нещо.

— Няма нищо за гледане — каза котката, — освен някоя водна лилия може би.

— Да — потвърди мишката, — чака я да се покаже, за да я убие.

— Това е глупаво — рече котката. — За какво му е?

— Когато отмине часът — продължи мишката, — той се връща на брега и се вторачва в снимката.

— Изобщо ли не яде? — озадачи се котката.

— Не, и остава съвсем без сили. Непоносимо ми е. Някой ден ще вземе да стъпи накриво, както си върви по дъската.

— А теб какво те интересува? — зачуди се котката. — Той и така си е нещастен…

— Не е нещастен — поясни мишката, — ами страда. Непоносимо ми е. И освен това ще падне във водата, все се навежда напред.

— Щом е тъй, съгласна съм да ти услужа. Но не знам защо казвам „щом е тъй“. Нищичко не разбирам от тази история.

— Много си добра — рече мишката.

— Слагай главата си в устата ми и чакай.

— Ще бъде ли дълго? — попита мишката.

— Докато някой ме настъпи по опашката. Трябва да проявя бърз рефлекс. Но ще я оставя да се подава навън, не се безпокой.

Мишката разтвори челюстите на котката и провря главата си между острите й зъбки, но почти тутакси я измъкна.

— Акула ли си яла на закуска?

— Слушай — сопна се котката, — ако не ти харесва, можеш да си вървиш. Омръзна ми тази история. Оправяй се сама.

Изглеждаше сърдита.

— Не се ядосвай — каза мишката.