Борис Виан - Пяната на дните

„Сигурно затова сандъкът е тъй очукан“ — помисли си Колин и заплака, понеже Клое навярно се бе натъртила и наранила.

После се сети, че тя вече нищо не усеща, и заплака още по-силно. Сандъкът падна с грохот на паважа и счупи крака на едно дете, което си играеше наблизо. Сетне го избутаха до тротоара и го качиха в колата за мъртъвци — стар червен камион, шофиран от единия носач.

Много малко хора вървяха след камиона: Никола, Изис, Колин и двама-трима непознати. Камионът се движеше доста бързо и те трябваше да тичат подир него. Шофьорът пееше гръмогласно. Само при цена над двеста и петдесет дублезона беше длъжен да мълчи.

Спряха пред църквата. Черният сандък остана в камиона, а те влязоха за церемонията. Отчето намръщено им обърна гръб и вяло започна. Колин стоеше прав пред олтара.

Той погледна нагоре. Пред него, на стената, висеше Христос на своя кръст. Явно скучаеше и Колин го запита:

— Защо умря Клое?

— Нямам пръст в тази работа — рече Христос. — Да приказваме за друго…

— От кого зависи всичко това? — продължи Колин.

Те разговаряха съвсем тихо и останалите не чуваха думите им.

— Във всеки случай не от нас — отвърна Христос.

— Бях ви поканил на сватбата — добави Колин.

— Хубаво се получи тогава — каза Христос. — Добре се позабавлявахме. А сега защо не дадохте повечко пари?

— Вече нямам — обясни Колин. — Пък и не е сватба.

— Да — съгласи се Христос. Изглеждаше смутен.

— Сега е съвсем различно — продължи Колин. — Клое е мъртва… Неприятна ми е мисълта за този черен сандък.

— Хммммм — изсумтя Христос.

Той гледаше в друга посока, отегчаваше се. Отчето въртеше кречетало и гръмко четеше молитви на латински.

— Защо направихте така, че да умре? — рече Колин.

— О, стига сте се заяждали! — възкликна Христос и се настани по-удобно на гвоздеите си.

— Тя беше толкова нежна — пророни Колин. — Никога не е вършила зло, нито в мисли, нито на дело.

— Това няма нищо общо с религията — промърмори Христос, прозина се и леко раздруса глава, за да смени наклона на трънения си венец.

— Не виждам какво лошо сме направили. Не сме заслужили тази участ — каза Колин и сведе очи.

Христос не отговаряше. Колин вирна нагоре глава. Бавно и отмерено гръдният кош на Христос се надигаше и спускаше. Чертите на лицето му издаваха душевен покой. Очите му бяха затворени и Колин чу тихо гъгниво мъркане като на котарак край печка. В този момент Отчето подскачаше ту на единия, ту на другия си крак и надуваше тръба. Церемонията привършваше.

Отчето напусна църквата пръв и влезе в светорийницата, за да обуе тежки подковани обуща. Колин, Изис и Никола излязоха и зачакаха зад камиона.

Тогава се появиха Вардарят и Протодебелакът, облечени в светли дрехи. Те задюдюкаха по посока на Колин и се впуснаха в дивашки танц около камиона. Колин си запуши ушите, но не можеше да възрази, беше подписал договор за бедняшко погребение. Дори не трепна, когато взеха да го замерят с цели шепи камъчета.

Дълго крачиха по улиците. Хората вече не се обръщаха да ги гледат. Свечеряваше се. Гробищата за бедняци бяха далече. Червеният камион се клатушкаше и тресеше по неравната настилка, а моторът весело бумтеше.

Колин не чуваше вече нищо, преживяваше отново миналото и от време на време се усмихваше, защото си спомняше всичко. Никола и Изис вървяха след него и Изис честичко полагаше ръка на рамото му.

Пътят свърши и камионът спря. Пред тях се простираше водна шир. Носачите смъкнаха черния сандък. Колин за първи път идваше на гробищата, разположени на един остров с неясни очертания, които се променяха в зависимост от нивото на водата. Смътно го различаваха в мъглата. Камионът остана на брега, до острова се стигаше по сива огъваща се дъска, чийто край се губеше в далечината. Носачите изпсуваха и тръгнаха, ширината на дъската едва позволяваше да се мине по нея. Те бяха нарамили черния сандък и го крепяха с помощта на широки кожени ремъци, преметнати през вратовете им. Вторият носач започна да се задушава и стана морав от напрежение. На сивия фон на мъглата гледката беше печална. Колин вървеше след тях. Никола и Изис също тръгнаха по дъската. Първият носач нарочно се друсаше и я люлееше наляво-надясно. Той изчезна сред изпарения, които се точеха като торена захар във вода. Крачките им отекваха по дъската в низходяща гама и тя все повече се огъваше. Когато стигнаха до средата, тя докосна водата, а от двете й страни се разплискаха вълнички и тъмната прозрачна вода я покри. Колин се наведе надясно, стори му се, че вижда как в глъбините мърда някаква бяла форма. Никола и Изис се спряха зад него. Отстрани изглеждаха като стъпили върху водата. Носачите продължаваха по-нататък. Във втората си половина дъската се издигаше нагоре, а вълните под нея намаляваха. Тя се отлепи от водата с жвакане.