Борис Виан - Пяната на дните

Никола, Колин, Изис и Клое бяха там. Никола заплака, понеже Шик и Ализ никога нямаше да дойдат, и понеже Клое беше тъй зле.

Администрацията плащаше скъпо на Колин, но вече бе късно. Сега работата му беше всеки ден да посещава разни хора. Даваха му списък и той съобщаваше за нещастията един ден преди да се случат.

Всеки ден ходеше в богатите и в бедните квартали. Изкачваше множество стъпала. Посрещаха го доста зле. Замеряха го с тежки и опасни предмети, отправяха му сурови, пронизващи думи и го изхвърляха навън. Ала получаваше пари и в службата бяха доволни от него. Нямаше да го уволнят. Единственото, за което го биваше, бе именно това: да бъде изпъждан.

Умората го глождеше, вдървяваше коленете му и дълбаеше лицето му. Очите му не виждаха нищо друго освен грозотата на хората. Той непрекъснато уведомяваше за предстоящите беди. Непрекъснато го прогонваха с юмруци, с викове, със сълзи, с ругатни.

Той изкачи двете стъпала и извървя коридора. Почука, но тутакси направи крачка назад. Когато хората съзираха черната му фуражка, разбираха какво ги чака и се нахвърляха върху него, но Колин трябваше да понася всичко — нали за това му плащаха. Вратата се отвори. Той предаде съобщението си и тръгна. Една тежка цепеница го уцели по гърба.

Погледна в списъка следващото име и видя своето. Захвърли фуражката и пое по улицата, а сърцето му натежа като олово, защото знаеше, че на следващия ден Клое ще бъде мъртва.

Отчето говореше с Вардаря и Колин ги изчака да свършат, преди да се приближи. Не гледаше къде стъпва и постоянно се спъваше. Очите му виждаха Клое на брачното им ложе — смугла, с тъмни коси, прав нос и изпъкнало чело, виждаха нежния овал на лицето и затворените клепачи, които я бяха откъснали от света на живите.

— За погребение ли идвате? — попита Отчето.

— Клое умря — каза Колин.

Той чу как произнася „Клое умря“, но сам не си повярва.

— Знам — рече Отчето. — На каква цена желаете да бъде? Несъмнено искате хубава церемония.

— Да — потвърди Колин.

— Мога да ви уредя нещо много добро за две хиляди дублезона — заяви Отчето. — Има и по-скъпо…

— Разполагам само с двайсет дублезона — промълви Колин. — Бих могъл навярно да намеря още трийсет-четирийсет, но не веднага.

Отчето си пое дъх и отвратено изсумтя.

— В такъв случай ви трябва церемония за бедняци.

— Беден съм… — каза Колин. — И Клое умря…

— Да, но е редно човек да си има едно наум и да умира с достатъчно средства за прилично погребение. Значи нямате дори петстотин дублезона?

— Не — отвърна Колин. — Ще мога да заплатя най-много сто, ако се съгласите това да стане на няколко вноски. Представяте ли си какво е да си кажеш: „Клое умря“?

— Знаете ли, аз съм свикнал и вече не се трогвам. Съветвам ви да се обърнете към Бога, но се боя, че не е уместно да бъде обезпокояван за такава дребна сума…

— О, няма да го безпокоя — въздъхна Колин. — Едва ли е способен да направи нещо, след като Клое е вече мъртва…

— Защо не смените темата? — предложи Отчето. — Мислете си за… знам ли, за какво да е, например…

— За сто дублезона церемонията ще бъде ли прилична? — попита Колин.

— Не смея дори да помисля за подобно решение — каза Отчето. — Ще трябва да качите до сто и петдесет.

— Ще ми е нужно време, за да ги изплатя.

— Нали имате работа… ще ми подпишете една малка полица…

— Добре — рече Колин.

— При това положение — заяви Отчето — би било добре да качите до двеста, понеже в такъв случай Протодебелакът и Вардарят ще са на ваша страна, докато при сто и петдесет дублезона ще бъдат в противниковия лагер.

— Не ми е възможно — пророни Колин. — Не вярвам да се задържа дълго на тази работа.

— Значи сто и петдесет — отсече Отчето. — Жалко, това ще е действително гнусна церемония. Отвращавате ме, ужасно сте стиснат…

— Извинете — каза Колин.

— Елате да разпишете документите — подкани го Отчето и грубо го побутна.

Колин се спъна в един стол. Ядосан от шума, Отчето отново го побутна към светорийницата и го последва, като мърмореше.

Двамата носачи намериха Колин в преддверието на апартамента. Бяха изцапани от глава до пети, защото стълбището ставаше все по-мръсно. Ала те бяха облекли най-вехтите си дрехи, така че една дупка повече не беше от значение. През парцаливите униформи се виждаха червените косми на грозните им възлести крака. Те поздравиха Колин, като го тупнаха по корема съобразно изискванията на правилника за погребение на бедняци. Преддверието сега приличаше на мазе. Те наведоха глави, за да могат да влязат в стаята на Клое. Служителите от погребалното бюро вече си бяха тръгнали. Вместо Клое в стаята лежеше един стар и очукан черен сандък с номер. Те го сграбчиха и служейки си с него като с таран, го запокитиха през прозореца. На ръка пренасяха покойниците само ако цената надвишаваше петстотин дублезона.