Борис Виан - Пяната на дните

Ализ погледна назад. Гъст черен дим изпълваше витрината и хората започваха да се тълпят. Едва с третата клечка бе успяла да предизвика пожара: книгите на Партр не искаха да се възпламенят. Тялото на книжаря беше проснато зад бюрото, на пода, сърцето му започваше да гори и вече бълваше черни огнени езици и дъгообразни струи вряла кръв. Другите две книжарници в началото на улицата горяха, като пукаха и съскаха, а книжарите бяха мъртви. Всички, продавали на Шик книги, трябваше да умрат по същия начин и книжарниците им да се превърнат в пепел. Ализ плачеше, спомняше си очите на Жан-Сол Партр при вида на сърцето му. Отпърво тя не бе желала да го убива, а само да му попречи да издаде новата книга и да спаси Шик от разрухата, която бавно го завладяваше. Всички бяха в заговор против Шик, стремяха се да му вземат парите, възползваха се от страстното му почитателство към Партр, продаваха му вехти дрехи без никаква стойност и лули с разни отпечатъци, та заслужаваха участта, която ги очакваше. Ализ видя от лявата си страна витрина с подвързани томове, спря, успокои дишането си и влезе. Продавачът се приближи към нея.

— Какво ще желаете? — попита той.

— Имате ли Партр? — каза Ализ.

— Имам — отвърна книжарят, — но не мога да ви предложа реликви, всички са запазени за един много добър клиент.

— Предполагам, че е Шик? — рече Ализ.

— Да — отговори книжарят, — струва ми се, че така се казва.

— Той повече няма да купува — заяви Ализ.

Тя се приближи до човека и изпусна кърпичката си. С пукащи стави книжарят се наведе, за да я вдигне, а Ализ бързо замахна и заби сърцеизтръгвача в гърба му. Тя плачеше и трепереше, той падна ничком и Ализ не посмя да прибере кърпичката си: мъртвецът бе вкопчил пръсти в нея. Сърцеизтръгвачът излезе и между скобите бе заклещено сърцето на книжаря, светлочервено и съвсем малко. Ализ разтвори скобите и сърцето се изтърколи до своя книжар. Трябваше да се бърза. Тя взе купчина вестници, драсна една клечка, направи от тях факел и го хвърли под тезгяха, добави още вестници и струпа отгоре цяла дузина книги на Никола Калас, които намери на най-близкия рафт. Пламъците обгърнаха книгите с горещи трептения, дървените рафтове пращяха и пушеха, магазинът се изпълваше с дим. Ализ хвърли в огъня още една редица книги и пипнешком излезе, пусна резето, за да не влиза никой, и хукна. На очите й лютеше, а косата й миришеше на пушек, тя тичаше, сълзите по страните й бяха почти засъхнали. Наближаваше квартала, където живееше Шик, оставаха само две-три книжарници, другите не бяха опасни за него. Тя се обърна, преди да влезе в следващата, далеч зад нея към небето се издигаха високи стълбове дим и хората се трупаха да зяпат как работят сложните машини на пожарникарите, чиито големи бели коли профучаваха по улицата, докато Ализ затваряше вратата отвътре. Тя ги проследи с поглед. Книжарят пристъпи към нея и я попита какво желае.

— Вие — каза сенешалът — застанете тук, вдясно от вратата, а вие, Дъглас — продължи той, обръщайки се към втория дебел полицай, — ще стоите вляво и няма да пускате вътре никого.

Двамата определени от сенешала полицаи извадиха изравнителите си и заеха съответното уставно положение, стиснали оръжието си с насочено надолу дуло в отпуснатата успоредно на бедрото ръка. Пристегнаха подбрадниците на каските и те прищипаха тлъстините, които се разляха от двете им страни. Сенешалът влезе, следван от четиримата слаби полицаи, и нареди на двама от тях да застанат от всяка страна на вратата със задача да не пускат никого да излиза. Тръгна към стълбището, сподирен от останалите двама. Те си приличаха, бяха мургави, с черни и тънки устни.

Шик спря грамофона, за да смени двете плочи, които току-що бе изслушал едновременно. Взе други две и под първата откри една фотография на Ализ, която мислеше, че е загубил. Лицето на Ализ бе снимано в три четвърти и осветено от меко сияние. Навярно фотографът бе сложил зад нея прожектор, за да получи ефект като от слънце в косите й. Шик сложи плочата и задържа снимката в ръка. Погледна навън и установи, че нови стълбове дим се издигат все по-наблизо. Реши да чуе двете плочи и сетне да отскочи до съседната книжарница. Седна и погледна снимката. Щом се взря по-внимателно, установи, че у Ализ има известна прилика с Партр. Постепенно образът на Партр се открои върху този на Ализ и се усмихна на Шик. Партр положително щеше да му даде автограф върху каквото го помоли. Нечии стъпки кънтяха по стълбата, Шик се ослуша и по вратата се заблъска. Той остави снимката, спря грамофона и отиде да отвори. Пред себе си видя черния кожен гащеризон на единия от полицаите, а след него втори. Сенешалът влезе последен, по червения му гащеризон и черната каска пъплеха ярки проблясъци и осветяваха сумрачното преддверие.