Борис Виан - Пяната на дните

Шик не смееше да отвори вратата. Може би Ализ все още стоеше отвън и го чакаше да превърти ключа. Макар че много-много не му се вярваше. Чаткането на токчетата й по коридора отдавна бе заглъхнало. Тя би могла да се върне при своите родители и да продължи следването си. В края на краищата не е изпуснала кой знае колко материал. Бързо ще навакса. Но Ализ напоследък съвсем не учеше. Занимаваше се само с проблемите на Шик, готвеше му и гладеше вратовръзките му. А пък данъците си той хич нямаше да плати. Има ли случаи, когато идват да те ръчкат за тях у дома ти? Такива работи не стават. Погасяваш мъничка част с един дублезон и после дълго не те закачат. Дали човек като Партр си плаща данъците? Вероятно, но какво от това? Изобщо, препоръчително ли е от морална гледна точка да плащаш данъци, ползата от които е, че може да довтаса в жилището ти съдия-изпълнител и да направи опис на имуществото ти, защото хората плащат данъци за поддържане на полицията и на разни висши чиновници? От този омагьосан кръг трябва да се излезе. Достатъчно е никой да не плаща известно време, за да измрат чиновниците от пълно изтощение и да няма повече войни.

Шик повдигна капака на двойния си грамофон и сложи две различни плочи на Жан-Сол Партр. Искаше да ги слуша едновременно, за да може от съприкосновението на две познати вече идеи да се породят нови оригинални. Седна така, че главата му да се намира точно в точката, където ще се получи сблъсъкът и той да може автоматично да запамети резултатите.

Иглите изпукаха по спиралите в началото на плочите и попаднаха в нареза. Словата на Партр прокънтяха в мозъка на Шик. От мястото му се виждаха отсрещните покриви и той установи, че тук-там се издигат нагоре едри и сини кълба дим, обагрени в червеникаво в основата, подобни на пушек от запалена хартия. Той забеляза как червените оттенъци постепенно надделяваха над сините, а от сблъсъка на думите избухваха ослепителни светлини, които разстилаха пред изнурения му дух отморителни простори, пухкави като майски мъх.

Сенешалът на полицията извади от джоба си свирка и удари с нея по окачения зад него огромен перуански гонг. Тропот на подковани ботуши и шум от падащи тела се разнесоха по етажите и по вътрешната пързалка в кабинета се спуснаха шестима от най-добрите му агенти.

Те изтупаха праха от задниците си и застанаха мирно.

— Дъглас! — извика сенешалът.

— Аз! — отговори първият полицай.

— Дъглас! — повтори сенешалът.

— Аз! — отговори вторият.

Проверката продължи. Сенешалът не можеше да запомни имената на полицаите и всички наричаше Дъглас.

— Специална задача! — заяви той.

Шестимата полицаи едновременно посегнаха към задните си джобове, за да покажат, че носят своите изравнители с дванайсет заряда.

— Аз лично ще ръководя операцията! — подчерта сенешалът.

И силно удари гонга. Вратата се отвори и се появи един секретар.

— Тръгвам — отсече сенешалът. — Специална задача. Тефтерувай!

Секретарят грабна тефтер и молив и застана в уставно положение номер шест за водене на записки.

— Събиране на данъците от господин Шик с предварително изземване на имуществото — продиктува сенешалът. — Нанасяне на побой и обществено порицание. Пълна конфискация или частична такава, съчетана с насилствено нарушаване на неприкосновеността на дома.

— Записано е! — каза секретарят.

— Дъглас, ходом марш! — изкомандва сенешалът.

Той се изправи и застана начело на ескадрилата, която потегли, имитирайки с дванайсетте си крака полета на книжна кукувица. Шестимата полицаи бяха плътно пристегнати в черни кожени комбинезони, бронирани на гърдите и раменете. Каските им от оксидирана стомана напомняха авиаторски шлемове и покриваха тила, слепоочията и челото. Всички носеха тежки метални ботуши. Униформата на сенешала беше същата, но от червена кожа, а на раменете му блещукаха две звезди. Изравнителите издуваха задните джобове на неговите бойци. Сенешалът държеше малка златна палка, а от колана му висеше позлатена ръчна граната. Те слязоха по парадното стълбище, където часовоят се направи на мирен, а сенешалът козирува. Пред входа чакаше специална кола. Сенешалът седна отзад сам, а полицаите се сместиха върху стъпенките, двамината по-пълни от едната страна, четиримата слаби от другата. Шофьорът също бе облечен в черен комбинезон, но нямаше каска. Потеглиха. Вместо колела автомобилът имаше множество трепкащи лампички, така че се избягваше рискът да се спука гума поради попаднал в нея заблуден куршум. Лампичките задраскаха по настилката и колата сви в първата пресечка. Хората вътре имаха чувството, че се намират на гребена на разбиваща се вълна.