Борис Виан - Пяната на дните

Димът изчезна много бързо, всмукан към горните етажи. Книгите само тлееха, но таванът продължаваше да гори, дори по-силно отпреди. Долу, на земята, се открояваше сиянието.

Целият в сажди, с почернели коси, задъхан, Никола лазешком се примъкна към сиянието. Чуваше тропота на пожарникарите, които се суетяха. Под една огъната желязна греда съгледа ослепителната руса коса. Пламъците не бяха успели да я унищожат, защото тя ги превъзхождаше по блясък. Той я прибра във вътрешния си джоб и излезе.

Вървеше с колеблива походка. Пожарникарите го проследиха как се отдалечава. Огънят бушуваше из горните етажи и те се приготвиха да изолират сградата от съседните на нея и да я оставят да изгори, защото нямаше повече пожарогасителна течност.

Никола крачеше по тротоара. С дясната ръка галеше косите на Ализ до гръдта си. Чу шума на полицейската кола, която го задмина. На задната седалка различи червения гащеризон на сенешала. Когато разтваряше леко сакото си, озаряваше го слънчева светлина. Само очите му тънеха в сянка.

Колин съзря трийсетата колона. От сутринта вървеше из подземието на Златното хранилище. Задачата му беше да вика, щом види някой да краде златото. Подземието беше много обширно и за да го обиколи, му трябваше цял ден, и то при бърз ход. В центъра имаше блиндирана зала, където златото бавно зрееше в атмосфера от смъртоносни газове. Работата беше добре платена, ако човек успееше за един ден всичко да обходи. Колин обаче не се чувстваше във форма, пък и в подземието беше прекалено тъмно. Той неволно се обръщаше от време на време и губеше ценни секунди, без да види друго освен мъждукащата светлина на последната лампа зад себе си, докато следващата постепенно нарастваше пред него. Крадците не идваха всеки ден, но независимо от това, Колин бе длъжен своевременно да се явява на контролния пункт, в противен случай му удържаха от надницата. Необходимо бе да спазва разписанието, за да е готов да вика, когато минават. Те бяха изключително точни.

Имаше бодежи в десния крак. Настилката на подземието, облицовано с твърд изкуствен камък, беше неравна и грапава. Той се забърза, за да пресече осмата бяла линия и да пристигне навреме при трийсетата колона. Запя гръмко, за да върви с маршова стъпка, но скоро млъкна, понеже от ехото думите му се връщаха пресекливи и заплашителни, а мелодията ставаше съвсем различна.

С наболелите си нозе той отмина трийсетата колона. Обърна се, защото му се стори, че нещо мърда зад нея. Загуби пет секунди и ускори крачка, за да навакса.

Вече нямаше начин да се влиза в трапезарията. Таванът почти опираше о пода, с който го свързваха провисналите във влажния сумрак полурастителни, полуминерални образувания. Вратата към коридора не можеше да се отваря и само един тесен проход водеше от входа до стаята на Клое. Изис мина първа, а Никола я последва. Изразът му беше угнетен, нещо издуваше вътрешния му джоб и от време на време той посягаше към него.

Изис погледна леглото, преди да влезе в стаята. Както винаги, Клое беше обкръжена от цветя. Ръцете й, отпуснати върху завивката, държаха бяла орхидея, която изглеждаше бежова в сравнение с прозрачната й кожа. Очите й бяха отворени, но тя едва-едва се раздвижи, когато Изис седна до нея. При вида на Клое Никола извърна глава. Искаше му се да й се усмихне. Приближи се до нея и погали ръката й. Клое бавно спусна клепачи и после пак ги вдигна. Изглеждаше доволна от посещението.

— Спеше ли? — попита тихичко Изис.

Клое отрече с очи. Тънките й пръсти потърсиха ръката на Изис. Под другата си длан тя криеше мишлето, чиито черни и живи очички проблясваха. То се затича по кревата към Никола, който го взе и го целуна по лъскавата муцунка. Сетне мишлето се върна при Клое. Цветята не издържаха дълго, вехнеха около леглото. С всеки изминал час Клое се чувстваше все по-отпаднала.

— Къде е Колин? — рече Изис.

— На работа… — прошепна едва чуто Клое.

— Не говори — каза Изис. — Ще те разпитвам иначе.

Тя приближи хубавата си мургава главица до Клое и предпазливо целуна приятелката си.

— В банката ли е?

Клепачите на Клое се затвориха.

В преддверието отекнаха стъпки. Колин се появи на вратата. Носеше нови цветя, но го бяха уволнили. Вече не беше в състояние да ходи, а крадците бяха подранили. Но със старанието си бе заслужил малко пари за цветята.

Клое изглеждаше по-спокойна и почти се усмихна, когато Колин се приближи към нея. Неговата любов вече не беше по силите й, той едва я докосваше, от страх да не я прекърши. Погали тъмните й коси със загрубелите си от труд длани.