Борис Виан - Пяната на дните

— Да, той е преподавател в Колеж дьо Франс и член на Академията или на нещо от тоя род — заяви Ализ. — Просто е за окайване… на трийсет и осем години. Трябвало е да положи повече старание. Добре, че е вуйчо Никола.

— Нали и той ще дойде днес? — попита Шик.

От светлите коси на Ализ лъхаше омаен парфюм. Колин леко се отдръпна встрани.

— Мисля, че ще закъснее. Сутринта нещо му беше хрумнало… Защо и двамата не дойдете у дома на обяд?… Тъкмо ще разберем какво е замислил.

— Добре — каза Шик. — Но ако смяташ, че ще приема подобно предложение, значи имаш погрешна представа за света. Трябва и ти да си намериш момиче, за да станем четирима. Няма да доведа Ализ у вас, ти ще я съблазниш с хармониите на пианоктейла, а не искам това да се случи.

— О!… — запротестира Колин. — Чуйте го само!…

Самият той обаче не успя да долови отговора, тъй като един извънмерно висок индивид, който вече от пет минути демонстрираше скоростно пързаляне, в този миг мина между краката му превит на две и предизвиканата от него вълна вдигна Колин на няколко метра над земята. Колин се вкопчи в перваза на първия етаж, залюля се като на лост и отново тупна до Шик и Ализ.

— Ще трябва да забранят такова бързо каране — каза Колин.

После се прекръсти, защото в този миг кънкьорът връхлетя върху стената на ресторанта и остана размазан там, подобен на мукавена медуза, смачкана от жестоко дете.

Чистачите още веднъж изпълниха задължението си и един от тях заби кръст от лед на мястото на произшествието. Докато кръстът се топеше, дежурният пусна религиозна музика.

Сетне всичко си тръгна отново по реда. Шик, Ализ и Колин продължиха да се пързалят.

— Ето го и Никола! — извика Ализ.

— А ето и Изис! — възкликна Шик.

Никола току-що се бе появил на контролния пункт, а Изис бе излязла на пързалката. Той пое към горните етажи, а тя — към Шик, Колин и Ализ.

— Добър ден, Изис — каза Колин. — Представям ви Ализ. Ализ, това е Изис. С Шик се познавате.

Последваха ръкостискания и Шик се възползва от положението, за да се устреми по леда заедно с Ализ. Изис хвана Колин под ръка и двамата тутакси се плъзнаха подир тях.

— Радвам се, че ви виждам — рече Изис.

Колин също се радваше, че я вижда. Изис бе едва на осемнайсет години, но за това време бе успяла да се сдобие с кестеняви коси, бяло яке и жълта пола, както и с яркозелено шалче, обувки в бяло и жълто и тъмни очила. Беше хубава. За жалост Колин много добре познаваше родителите й.

— Следващата седмица правя събиране вкъщи — каза Изис. — Дюпон има рожден ден.

— Кой е Дюпон?

— Пуделът ми. Затова поканих всички приятели. Ще дойдете ли? В четири часа?…

— Да — каза Колин. — С голямо удоволствие.

— Поканете и приятелите си! — добави Изис.

— Шик и Ализ?

— Да, много са мили… Значи до скоро виждане в неделя!

— Тръгвате ли вече? — попита Колин.

— Да, никога не оставам дълго. Аз съм тук от десет часа…

— Та сега е едва единайсет! — възкликна Колин.

— Бях в бара!… Довиждане!…

Колин бързо крачеше по светлите улици. Духаше силен сух вятър и под краката му с хрущене се трошаха късчета попукан лед. Хората криеха брадичките си с каквото им попаднеше: якета, шалове, маншони; Колин видя дори един, който използваше за тази цел телена клетка за птици, чиято вратичка с пружина опираше о челото му.

„Утре отивам в Понтозанови“ — мислеше си Колин.

Това бяха родителите на Изис.

„Днес ще вечерям с Шик…“

„Ще се прибера вкъщи да се приготвя за утре…“

Направи голяма крачка, за да избегне една черта на бордюра, която му се стори опасна.

„Ако направя двайсет стъпки, без да докосна нито една черта — каза си Колин, — утре няма да ми излезе пъпка на носа…“

„Няма значение — отсече той, стъпквайки с цялата си тежест деветата черта, — това са глупости, въпреки всичко утре няма да ми излезе пъпка…“

Той се наведе, за да откъсне една синьо-розова орхидея, която бе поникнала вследствие на студа. Тя ухаеше също като косите на Ализ.

„Утре ще видя Ализ…“

Трябваше да избягва тази мисъл. Ализ по право принадлежеше на Шик.

„Утре положително ще си намеря момиче…“

Обаче съзнанието му не можеше да се откъсне от Ализ.

„Дали наистина си говорят за Жан-Сол Партр, когато са сами?“

Навярно беше по-добре да не се замисля какво правят, когато са сами.

„Колко ли статии е написал Жан-Сол Партр от една година насам?“

Във всеки случай нямаше да има време да ги изброи, докато си стигне до вкъщи.