Борис Виан - Пяната на дните

— Идеята е на Никола — отговори Колин. — Всеки ден една змиорка идва, по-точно идваше в умивалника през крана за студената вода.

— Странно — каза Шик, — а защо?

— Подаваше глава и изсмукваше зъбната паста, като стискаше тубата между зъбите си. Никола използва само американска паста с анасонова есенция и явно тя я е изкушавала.

— Как я е уловил? — осведоми се Шик.

— Сложи цял ананас на мястото на тубата. Когато ядяла пастата, тя успявала да я преглътне и да прибере главата си в чешмата, но с ананаса това не било възможно и колкото повече се дърпала назад, толкова повече зъбите й се впивали в ананаса. Никола…

Колин прекъсна разказа си.

— Какво Никола? — попита Шик.

— Колебая се дали да ти кажа, може да ти развали апетита.

— Карай, щом си почнал — рече Шик, — почти съм се нахранил.

— В този момент Никола влязъл и отрязал главата й с бръснач, а после пуснал да тече вода от крана и тялото паднало.

— Това ли е всичко? — попита Шик. — Дай ми още малко пастет. Надявам се, че тя има много роднини в тръбата.

— Никола е сложил паста за зъби с малинова есенция, за да провери… — заяви Колин. — Я ми кажи, тази Ализ, за която спомена…

— Смятам да се заема с нея — рече Шик. — Срещнахме се на една сказка на Жан-Сол. Двамата бяхме легнали по корем под подиума и така се запознахме.

— Как изглежда?

— Не ме бива в описанията — каза Шик. — Хубава е…

— Аха! — възкликна Колин. Никола се върна, като носеше пуйката.

— Седнете при нас, Никола — покани го Колин. — В края на краищата сме почти роднини, както каза Шик.

— Първо ще се погрижа за мишките, ако господата нямат нищо против. Няма да се бавя, пуйката е нарязана… ето и соса.

— Ще видиш — обърна се Колин към Шик. — Това е сос от разбито манго и хвойна, зашит в обвивка от преплетени телешки филета. Натискаш и той излиза на лентички.

— Страхотно! — възкликна Шик.

— Ще ми разправиш ли как се запозна с нея?… — продължи Колин.

— Ами… попитах я дали обича Жан-Сол Партр и тя ми отговори, че колекционира трудовете му… Тогава й рекох: „Аз също…“ А после всеки път, когато й кажех нещо, тя отговаряше: „Аз също…“ И обратното… Та накрая, за да направя екзистенциалистки опит, й заявих: „Много ви обичам“, а тя отвърна: „О!“

— Значи опитът е бил неуспешен — отсече Колин.

— Да — каза Шик. — Но тя все пак не си тръгна. Тогава рекох: „Аз отивам натам“, а тя отговори: „Аз пък не“, и добави: „Отивам нататък.“

— Изключително — отсъди Колин.

— Тогава казах: „Аз също.“ И се озовавах навсякъде, където се озоваваше и тя…

— И как завърши това? — попита Колин.

— Хм… — отвърна Шик. — Става време за лягане. Колин се задави и изпи половин литър бургундско вино, за да се оправи.

— Утре ще ходим с нея на пързалката — сподели Шик. — Неделя е. Ще дойдеш ли с нас? Решихме, че сутринта ще има по-малко хора. Доста се притеснявам, понеже лошо карам кънки, но ще можем да си говорим за Партр.

— Ще дойда… — обеща Колин. — Ще дойда с Никола, той може да има и други племеннички.

Колин слезе от метрото и се заизкачва по стълбите. Оказа се, че е сбъркал посоката, и се наложи да обиколи спирката, за да се ориентира. С жълта носна кърпичка провери откъде духа вятърът, който поде цвета на кърпичката и го наложи върху голяма сграда с неправилни форми: тя придоби облика на пързалката „Молитор“.

Пред него се намираше зимният басейн. Колин го загърби и през страничния вход влезе във вкаменения организъм, като премина през двукрила остъклена и летяща врата с медна решетка. Показа абонаментната си карта, която намигна на контрольора през двете си стари дупки. Контрольорът откликна със заговорническа усмивка, но не пропусна да направи трети отвор в оранжевото картонче и то ослепя. Колин невъзмутимо я мушна при банкожите в нотния си портфейл и пое вляво, по гумиподирания коридор, който водеше към кабинките. На партера нямаше свободни места. Тогава той тръгна нагоре по бетонната стълба, като се разминаваше със същества, чийто висок ръст се дължеше на вертикални плоски железа, прикрепени към нозете им, и които въпреки очевидните спънки се стараеха да придадат естественост на своите подскоци. Мъж в бял пуловер отвори на Колин една кабинка и прибра бакшиша, даден му за почерпка, но който той явно възнамеряваше да похарчи за храна, ако се съдеше по притворния му вид. Сетне го остави в подобното на килия помещение, като преди това нехайно надраска с тебешир инициалите на клиента върху четвъртита черна дъска, предназначена за целта. Колин забеляза, че човекът има глава не на човек, а на гълъб, и се зачуди защо са му възложили да обслужва пързалката, а не басейна.