Миа Шеридан - Оцеляване

— И гласът определено е бил мъжки?

— О, да. Няма съмнение в това. Замислих се дали да се кача тук. На гостите не им е позволено да водят други хора в стаите си, ако не плащат за двама, нали разбирате? А имаше и скандал… това беше обезпокоително. Но тогава виковете спряха и аз реших да поговоря с нея на сутринта. — Тя се намръщи и поклати глава. — Постъпих зле, нали?

— Не, госпожо. Разбираемо е. Не сте могли да знаете дали това не е просто караница между мъж и жена.

— Подобно нещо никога не се е случвало в Хелена Спрингс. — Ръцете й оставиха кърпата на мира и тя се наклони напред. — Имало е злополуки, когато са загивали хора. Разбира се, първо ми идва на ума семейство Уорд. — Госпожа Уилкокс стисна устни и поклати глава. — Онова бедно момиче Харпър да изгуби родителите си по този начин. Ами… — рече тя и изпъна рамене, все едно се бе уловила да говори неща, за които не са я питали.

Но Марк бе свикнал с това. Беше нещо, което хората правеха — искаха да запълнят тишината, така че той не ги прекъсваше и ги оставяше да говорят. Защото много често подобно бърборене съдържаше полезна информация. Трийсетгодишният му опит в тази професия го бе научил да чака, да слуша и да складира информацията, за всеки случай.

Подаде визитната си картичка на госпожа Уилкокс.

— Ако се сетите за нещо, каквото и да е, никоя подробност не е маловажна, ми се обадете.

Тя взе визитката, пъхна я в джоба на престилката и кимна.

— Непременно ще го направя. — Понечи да се извърне. — По-добре да се връщам при моите пайове. Пека сладкиши, когато съм нервна. Това помага… — Махна с ръка наоколо. — Както и да е, агент Галахър, ще ви се обадя, ако се сетя за нещо.

Той кимна.

— Благодаря ви, госпожо.

Тя го възнагради с нервна усмивка, обърна се и заслиза по стълбите към кухнята, откъдето се носеше сладкото и апетитно ухание на черешов пай.

Някога Лори обичаше да прави черешов пай — тестените корички бяха преплетени като кошничка, а малките празнини помежду им преливаха от червен и лепкав плодов сок, пенещ се, докато паят беше още горещ. Ароматът го изпълни с копнеж, накара празнините в душата му да пулсират болезнено при напомнянето за това, което бяха имали. Той се отърси от спомена и се съсредоточи върху записките в бележника си, насочвайки мислите си към двамата души, които бяха убити и заслужаваха справедливо възмездие.

Трябваше да отиде до мястото на второто престъпление. Искаше да го огледа колкото е възможно по-скоро, след като бе посетил първото — да види дали изглеждат подобни по начин, който може би няма да забележи, след като мине известно време. Не можеше да чака до утре сутринта. Беше обещал на Лори, че ще се прибере за вечеря, но тя щеше да разбере, че се налага да даде всичко от себе си за новата работа. Не че и без това нямаше да го стори. Не беше в характера му да върши нещата наполовина и никога не го бе правил. Макар че в едно далечно кътче на съзнанието му не спираше да се върти въпросът дали правеше всичко, което бе по силите му за този брак. Побърза да изтласка мислите за момента. Беше нужно време. Надяваше се. Господи, колко се надяваше!

Имаше чувството, че от много дълго време се надява. Може би прекалено дълго.

Докато вървеше към пикапа, снегът отново заваля, леденият въздух изгаряше кожата му. Небето беше сиво и надвиснало толкова ниско, сякаш всеки миг щеше да се стовари и да смаже всички под себе си. Това го накара да се почувства потиснат и сякаш затворен в клетка. Исусе, как тези хора оцеляваха с месеци тук? Предполагаше, че много скоро щеше да узнае, но вече му липсваше безбрежното синьо небе на Калифорния.

Шерифът му бе казал, че има едно местно момиче, което много добре познавало терена. Добре, защото щеше да има нужда от нея. Познанията му за дивата пустош бяха доста ограничени. А и да броди сам наоколо в снега му се струваше изключително неприятно и най-вече безсмислено.

След като се плъзна на седалката в сува, завъртя ключа в стартера и отоплението се включи. Марк провери името, което бе надраскал в бележника. Харпър Уорд. Така си и мислех. Беше същото момиче, което госпожа Уилкокс бе споменала. Онова бедно момиче Харпър да изгуби родителите си по този начин. Шерифът му бе казал, че баща й бил предишният шериф на Хелена Спрингс, и в очите му се бе мярнало виновно изражение. Но Марк не разполагаше с достатъчно информация, за да го разбере. Запита се какво означава и предположи, че ако иска, би могъл много лесно да открие. В един малък град винаги имаше един или двайсетина души, желаещи да говорят за съседите си. Но по-добре да се съсредоточи върху това, което беше важно в този случай, и да разгадае това престъпление — престъпления, — преди още някой в този малък град да бъде наранен.