Миа Шеридан - Оцеляване

Марк зърна нещо върху гръбчето на „Пазителят“ и след по-внимателен оглед установи, че на мястото е бил залепен жълт стикер, наскоро махнат. Все още имаше остатъци от лепилото. Етикет с цената? Макар че книгите не изглеждаха нови. Може би са били купени от антикварна книжарница. Прегледа другите книги и отново откри видими следи от лепило, както и малки парченца от жълт стикер върху гръбчетата им. Хм. Вероятно бяха купени от едно и също място. Някъде в града, където може би си спомняха тази жена? Той отгърна книгите една по една и установи, че на всяка една първата страница беше откъсната. Странно. Би могло да са книги, които жената е притежавала от години, стари любими романи, които е взела със себе си, за да препрочете. При все това… изглеждаха не на място и това го глождеше. Направи няколко бързи снимки на купчината книги върху нощното шкафче.

— Сър? Агент Галахър?

Жената, която стоеше на прага и нервно усукваше в ръце кърпа за чинии, беше дребна и слаба, в края на шейсетте, предположи Марк, с подстригана на черта руса коса, която стигаше до брадичката. Беше препасала престилка, а върху полата й се мъдреше яркочервено петно. Насред кървава сцена на местопрестъпление гледката определено беше доста смущаваща.

— Госпожа Уилкокс? — усмихна се той.

Жената, за която знаеше, че е собственица на единствената къща за гости в Ларкспър, която предлагаше стаи за нощувка със закуска и имаше ресторант, кимна, озърна се неспокойно, сетне отстъпи назад. Той я последва в коридора и затвори вратата зад себе си.

— Случилото се тук е ужасно.

Тя енергично кимна и преглътна, докато ръцете й продължаваха да усукват кърпата.

— О, почти не мога да мигна от мисли за това. Точно под моя покрив! — Намръщи се. — Разбра ли се нещо за горката жена?

— Все още не, госпожо. Чудех се дали вие можете да ми кажете нещо, което ви е направило впечатление?

Събеседничката му извърна поглед и сбърчи замислено вежди.

— Най-вече фактът, че изобщо е отседнала тук. През зимата нямаме много гости. Разполагаме само с три стаи. Ресторантът е основният ни бизнес през всички сезони, но най-вече през студените. Понякога тук отсяда някой, който е минавал през града, но се е наложило да пренощува, или такъв, който е дошъл да навести роднините си и иска да разполага със самостоятелна стая, ала това рядко се случва. Затова бях доста изненадана, когато миналата сряда звънчето на рецепцията иззвъня и тя каза, че иска да наеме стая за една седмица.

Агентът го отбеляза в бележника, който държеше в джоба на якето. Седмица.

— Значи, не е споменавала, че е дошла на гости на някого?

— Не, но аз я попитах какво я води в Хелена Спрингс. За кратко лицето й доби отнесено изражение, после тя ми отговори, че е тук, за да се опита да поправи сгрешеното. Е, не разбрах какво точно иска да каже с това, но тя побърза да смени темата и попита в кои часове е отворен ресторантът.

Тук, за да поправи сгрешеното. Марк надраска и това в бележника и за секунда потупа с химикалката по листа, преди да попита:

— Тя в брой ли плати?

— Да. Разбира се, поисках личната й карта, както е редно, но тя ми каза, че наскоро портфейлът й бил откраднат, затова нямала. Е, отсъствието на лични документи ме застави да се поколебая дали да й дам стая, но тя плащаше предварително, а и навън беше много студено. Нямаше да бъде никак християнско от моя страна, ако я отпратех в този мраз, при това след като в града няма къде другаде да отседне.

— Естествено. Разбирам. — Марк дари госпожа Уилкокс с мила усмивка и тя също му се усмихна, а раменете й малко се отпуснаха, сякаш се бе притеснявала, че той няма да одобри нарушението на правилата. — Случайно да сте видели дали някой не я е докарал до тук?

На паркинга нямаше автомобил, което означаваше, че жената или е дошла пеша, или някой я е докарал.

Госпожа Уилкокс поклати глава.

— Дори не съм я чула да влиза. Гледах сериал, когато чух звънчето на рецепцията да иззвънява. Направо се стреснах.

— Какво можете да ми разкажете за онази нощ?

Госпожа Уилкокс бе престанала да върти кърпата в ръце, но при споменаването на онази нощ отново започна. Марк се зачуди дали платът няма да се скъса.

— Чух крясъци — прошепна съдържателката и стрелна поглед към коридора над рамото на Марк, сякаш някой можеше внезапно да изникне и да я чуе да казва нещо, което не би трябвало. — Не можах да различа всичко, но го чух да крещи: „Как можа? Как можа? Ти съсипа всичко!“.