Миа Шеридан - Оцеляване

Днес ли ще умреш? Или може би утре?

Въпросът изплува в съзнанието на Джак бавно и отдалече, сякаш го чуваше някъде дълбоко под водата. Днес ли ще умреш? Тръпки на страх пропълзяха по гръбнака му като ехо от думите, които мъжът бе изкрещял преди секунди, но всичко изглеждаше… като насън, не беше… реално. Той не можеше да вижда. Едва чуваше. Усещаше главата си замаяна и някак си… странна.

Сънувам ли?

Дали всичко не беше само един кошмар? Дали бака няма всеки миг да го събуди и да го сгълчи да кротува с резкия си глас и благ поглед? Последното, което си спомняше, беше как заспива в леглото си, а после… това.

Обгърна се с ръце, а зъбите му затракаха.

Не, не е сън. В сънищата никога не е толкова студено.

Внезапно нещо бе дръпнато от лицето му и той нададе кратък вик, когато осъзна, че нещо е покривало главата му. Примигна в мрака, звезди привлякоха погледа му, малки блещукащи точици в тъмносиньото небе. Луната бе обгърната от жълто сияние, голяма, кръгла и ярка.

Завъртя глава, дъхът му излезе от устата на бели облачета. Сняг. Всичко бе покрито със сняг. Дърветата. И… Той изкрещя, препъвайки се бързо назад от ръба на това, което сега видя, че беше стръмна скала. Падна в снега, голите му ръце потънаха до лакти в леденостудения прах.

Сърцето му бясно туптеше, мъглата в главата му се разсея, докато страхът препускаше във вените му.

— Стани.

Джак извърна глава и се втренчи във високия мъж зад него, с лице скрито от качулката на палтото.

— Стани — повтори той, този път с ниско ръмжене.

Джак се изправи на крака колкото можа по-бързо и долови някакво движение отляво. Очите му вече бяха привикнали с тъмнината и той различи другите три момчета, застанали на ръба на скалата, само на няколко крачки едно от друго. Две тъмнокоси момчета — едното дребно, с очи прекалено големи за лицето му, пълни с… объркване и страх, а другото високо и мършаво. Третото беше русо и трепереше по-силно от Джак.

Защо? Кой? Какво е това? Къде е бака?

— Днес ли ще умреш? — повтори мъжът зад гърба му. — Или може би утре? Следващата седмица? Може би след много години, като прославен воин? Почитан и възхваляван?

Джак не знаеше всички тези думи, не разбираше за какво говори непознатият, но когато се опита да извърти глава, той го възпря със злобното:

— Лицето напред.

Джак се разтрепери още по-силно, беше толкова изплашен, че едва се държеше на крака, мислите му се прескачаха една друга, но бавно, прекалено бавно. Всъщност не можеше да мисли. Защо главата ми е толкова замаяна?

— Ти ще умреш. Или ще оцелееш. Зависи от теб. Зависи от волята ти за живот. — Мъжът внезапно обгърна с ръцете си, облечени в ръкавици, главата на русокосото момче и се приведе по-близо, по-тъмен от сенките. — Имаш ли воля да оцелееш? Да се бориш за живота си? Със зъби и нокти? С цялото си сърце и душа?

Русокосото момче трескаво кимна.

— Д-да — избъбри то, ала сълзи се стекоха по бузите му и от устните му се отрони сподавен хлип.

Джак стисна ръце в юмруци. Беше изплашен, толкова изплашен, но искаше да направи нещо. Да накара това да спре. Погледна към момчето с големите очи до него, което се взираше в стиснатите му юмруци. Сетне то вдигна глава и погледите им се кръстосаха за миг, преди да извърне глава.

Лошият мъж пусна облятото в сълзи лице на русокосото момче.

— Добре. — Джак чу скърцането на снега под краката му, когато мъжът отстъпи по-далече зад тях. — Сега, след миг, ще ви кажа какво се случва. След това единственото правило е да оцелеете. — Той замълча. — Да оцелеете или да умрете.

Какво означаваше това? Какво щеше да се случи? Пред лицето на Джак се надигна бял облак, когато изпусна затаения си от страх дъх. Русокосото момче отново изхлипа, а тъмнокосото с големите очи се наклони и ръката му се плъзна в джоба на палтото. Джак бързо отвърна поглед, за да не привлече вниманието на мъжа към това, което съседът му отляво търсеше в джоба си.

Почувства потупване по ръката си и момчето плъзна в дланта му нещо твърдо и студено. Джак го взе и припряно го скри в своя джоб. Сърцето му биеше толкова силно, струваше му се, че ще изхвръкне от гърдите му, но чувството, че се намира под вода, не изчезна. Умът му се опитваше да се залови за нещо здраво, да задържи мислите.