Миа Шеридан - Оцеляване

— Мъж, на име Айзак Дрискол. Живеел в горска хижа на около трийсетина километра на юг от града.

На юг?

Младата жена изненадано примигна. Там нямаше нищо , освен равнини, планини, реки и долини, безброй километри безмилостна дива пустош. А в момента безмилостната дива пустош бе покрита със сняг и лед. Необятна и необитаема земя… или поне тя така си мислеше.

— Жертвата е успяла да се обади по мобилния си телефон на 911 — продължи Дуейн. — Не е казал нищо, но местонахождението му е било установено с помощта на мобилната клетка. Починал е, преди Пол да успее да пристигне. Старата клетъчна телефонна предавателна кула позволяваше да се открие местонахождение в радиус от триста метра, но с новата система стигаме до петдесет километра. Страхотен образец на новите технологии. Както и да е, Пол помислил, че е нещо обичайно, изгубен турист или нещо подобно.

Бръчиците около очите му се задълбочиха. Той изглеждаше загрижен, че думите му ще я засегнат лично, и беше прав.

Ала тя побърза да се отърси от чувството и да се съсредоточи върху настоящата ситуация. Турист? Всеки, който е тръгнал да броди в тази посока, в това време на годината, трябва да е доста луд. Или… да се е изгубил. Споменът отново се надигна и този път с по-голямо усилие на волята тя го пропъди, докато Дуейн продължаваше да говори.

— Когато Пол се добрал до отдалечения район, откъдето идвал сигналът, зърнал хижа в далечината.

Харпър кимна, изненадана, че пътищата стигат толкова далече или че има равна земя, по която да се пътува.

Дуейн въздъхна.

— За късмет, времето малко се бе поуспокоило и Пол е могъл да се добере до там, защото завалял силен сняг още преди да успее да си тръгне от местопрестъплението. — Дуейн прелисти папката върху бюрото си и извади нещо, което приличаше на снимка, отпечатана от интернет. Подаде я на Харпър. — Това е жертвата. Виждала ли си го някога по време на обиколките си?

Харпър се вгледа внимателно в мъжа. Имаше безлично лице, вероятно на около шейсет години, с оредяваща коса и очила. Малка брада. Дебелият му врат я караше да предположи, че навярно е бил набит. Върна снимката на шерифа.

— Не си го спомням.

Дуейн пъхна снимката в папката и Харпър погледна към тъмния екран.

— Какво общо има той с всичко това?

Дуейн отново въздъхна.

— Предполагам, че си чула за оръжието, с което е била убита жената, отседнала в Ларкспър.

Не беше въпрос, но Харпър кимна.

— Да.

Не беше нужно да пояснява, нито да споменава, че Кери й бе доверила — както и на половината град, — че жената била простреляна с лък и стрела в единствената къща за гости в Хелена Спрингс.

Харпър потръпна при картината, която все още изплуваше в съзнанието й, когато помислеше за непознатата жена, за която бе чула преди седмица. Стрелата била изстреляна с такава сила, че излязла от другата страна на тялото й, приковавайки я към дървената стена.

— Оръжието, използвано при онова престъпление, е от същия тип, както при убийството на Айзак Дрискол.

— О — изненадано издиша тя.

— Да. В най-добрия случай доста необичайно. Обикновено малцина го използват и със сигурност не и да извършат убийство. А още по-малко две. — Дуейн погледна към тъмния екран, също като Харпър преди малко. — Пол тъкмо бил напуснал местопрестъплението, когато едва не прегазил онзи тип там. Мъжът се държал така, сякаш никога преди това не бил виждал пикап, което, предстои да се установи, може би е вярно. Както и да е, Пол вече и без това бил разтърсен от ужасното убийство и ето че на пътя му изскача този мъж, преметнал през рамо лък и колчан със стрели.

Харпър ококори очи.

— Преметнал… Ти мислиш, че той е убиецът?

— Той казва, че не е, и няма доказателство, което да сочи обратното, с изключение на лъка и стрелите. Макар че неговите са различни от онези, които са били използвани при двете убийства. А и стрелите в колчана на мъжа са били подредени в отделни прегради и нито една не е липсвала. Взехме под внимание този факт. Но имайки предвид това, че той знае как да си служи с тях, както и че живее в района на хижата на Айзак Дрискол, определено представлява интерес за нас.

Харпър смаяно се втренчи в шерифа.

— И двамата са живели там?

— Така изглежда. Мъжът твърди, че живее на десет хиляди петстотин седемдесет и три стъпки от мястото на Дрискол, в посока към трите планински върха.

— Ъ?

— Разбирам те. Така описа разстоянието между двете жилища. Странно.