Миа Шеридан - Оцеляване

— Здравей, Харпър. Благодаря, че дойде.

— За нищо, Дуейн. — Харпър се извърна към Кери, но тя вече се бе запътила към бюрото си. Дивак? Харпър насочи вниманието си към Дуейн. — Какво става?

Дуейн погледна към Кери, която вече се бе настанила зад бюрото, наклонила леко глава, безспорен знак, че слуша всяка дума. Въпреки смущението, което я бе обзело — и зловещите тръпки, плъзнали по гръбнака й, предчувствайки, че нещо ужасно се е случило в нейния малък град, — върху устните на младата жена пробяга усмивка. Кери беше много сладка, но страшно любопитна и всички в радиус от трийсет километра знаеха къде точно да отидат, ако искаха да узнаят последната клюка. Истинско чудо беше защо Дуейн я държи в приемната на участъка. Макар че обикновено голямата й уста не беше проблем — най-голямата новина, заслужаваща внимание, беше арестът на някой пияница и побойник, смутител на реда.

— Кери, не ме свързвай с никого, става ли? — подхвърли шерифът през рамо.

— Разбира се, Дуейн — изчурулика рецепционистката.

Дуейн сложи ръка върху рамото на Харпър и я поведе към дъното на участъка, където се намираше кабинетът му, заедно с двете килии и малката стая за разпити, която служеше най-вече като стая за почивка на Дуейн, Кери и двамата помощник-шерифи, Пол Брайтън и Роджър Грийн.

— Дуейн, какво, за бога, става? — попита Харпър, когато влязоха в стаичката и той затвори вратата.

Дуейн взе дистанционното и го насочи към монитора, който висеше на стената вляво от Харпър. Тя се извърна към екрана. Той показваше едната от двете килии, в която се виждаше мъж, седнал на пейката, прикрепена към стената, втренчил поглед право пред себе си.

Харпър наклони глава и пристъпи по-близо, погледът й обходи мъжа. Беше облечен в обикновени сини дънки, опънати върху мускулестите му бедра, но кожухът му беше всичко друго, но не и обикновен. Беше направен от… животински кожи? Отделни парчета, съшити заедно сякаш на ръка . Не можеше ясно да различи дрехата върху екрана, затова не беше сигурна, че това е точното определение. Във всеки случай ботушите му — като навуща — бяха изработени от същите съединени парчета животински кожи и достигаха до средата на прасците. Мъжът внезапно вдигна глава и очите му се насочиха директно към екрана, сякаш знаеше, че тя е там — или поне знаеше, че камерата го наблюдава. Харпър инстинктивно отстъпи назад, като че ли той наистина можеше да я види и тя би трябвало да се засрами, задето го зяпа така.

— Познаваш ли го?

Младата жена поклати глава, изучавайки лицето, извърнато право към нея. Обрамчваше го права кестенява коса, подстригана по начин, който я караше да мисли, че го е направил с някакъв тъп инструмент. Челюстта му бе обрасла с къса брада, но въпреки цялостния му необичаен външен вид, тя беше убедена, че той е красив, макар и да се чудеше дали изобщо се къпе.

А ако го прави, къде? В ледения поток? Картината, изникнала в съзнанието й, не беше неприятна, ала тя се засрами от себе си и побърза да изтика образа.

— Сигурна ли си, че не си се натъквала на него, докато си водела туристи или просто си бродела наоколо?

Не, щях да го запомня. Харпър отново поклати глава.

— Може да е бил облечен в нещо по-малко подозрително. Особено през лятото.

Като например? Преписка около бедрата? Някак си не й се струваше, че би било по-малко подозрително.

— Сигурна съм. Кой е той, Дуейн?

Дуейн издиша и изключи монитора. Харпър бе пронизана от мимолетно чувство на загуба, което беше изключително странно. Но истината беше, че й се искаше да го изучи по-подробно. Изпита желание да бъде оставена сама в тази стая и да го наблюдава известно време просто за да види какво ще направи. Сякаш беше някаква форма на извънземен живот, а не човешко същество? Какво ти става, Харпър?

— Казва, че името му е Лукас. Това е. Без фамилия. Просто Лукас.

Харпър смръщи вежди.

— Не разбирам.

Дуейн разтри очите си и Харпър внезапно осъзна колко уморен изглежда.

— Аз също. — Той се подпря на ръба на масата. — Предполагам, че Кери е споменала, че е имало и друго убийство?

Харпър кимна.

— Аха. Можеш ли да ми кажеш кой е убитият?

Стомахът й се присви. Беше се опитала да не си задава този въпрос, защото знаеше, че който и да беше, тя навярно или просто го познаваше, или го познаваше много добре . С население от две хиляди души, Хелена Спрингс беше прекалено малко градче, за да е някой непознат.

Дуейн кимна.