Миа Шеридан - Оцеляване

Почукването на вратата ги прекъсна и Кери надникна, без да дочака отговор.

— Дуейн, търсят те на втора линия. Боб Елдърс от Мисула.

Дуейн стисна устни.

— Благодаря, Кери. — Погледна към Харпър. — Трябва да се обадя. Имаш ли нещо против да почакаш тук агента? Казва се Марк Галахър.

Харпър разсеяно кимна, докато Дуейн излизаше от стаята. Не беше решила дали ще помогне в разследването. Усещаше, че в този случай има нещо рисковано… в личен план. Беше сигурна, че е свързано с факта, че баща й бе работил в тази сграда толкова много години. Тя сякаш долавяше присъствието му, аромата на одеколона му за след бръснене, чуваше смеха му…

Внезапно почувства умора, отпусна се на един от столовете до масата и погледна към тъмния монитор. Замисли се за мъжа, който седеше сам в килията, благодарна за това отвличане на вниманието й. В стаята се чуваше единствено тихият звук от потропването на пръстите й върху масата, докато младата жена се чудеше какво ли прави той в момента. Все още ли седи там? А какво друго би могъл да прави, Харпър? Дали Дуейн беше прав, когато каза, че досега мъжът не е виждал кола? Любопитството я глождеше, а фактът, че той може да е убиец — такъв, който има склонността да приковава жертвите си към стените с остри стрели, — изглежда, не беше достатъчен да го потуши. Очевидно.

Потропа по масата още няколко минути, сетне закърши пръсти, прехапа долната си устна, погледна към вратата и се поколеба още миг, преди бързо да се изправи и да пристъпи към монитора. Екранът оживя с едно кликване на копчето и върху него се появи изображение на килията, в която мъжът продължаваше да седи. Беше в същото положение, както преди малко. Всъщност изглеждаше така, сякаш не бе помръднал дори мускул.

В продължение на една цяла минута Харпър просто го наблюдава, докато той седеше на пейката в другата стая, все така неподвижен. Благодарение на анонимността на екрана, тя можеше спокойно да го изучава — от разрошената коса до странните ботуши. Мъжът не беше дебел, беше мускулест. Як. Притежаваше силата да простреля със стрела човешко тяло. Беше едър. И могъщ. И приличаше на дивак.

Истински пещерняк.

Можеше да си представи този мъж как се бие с диви зверове. И побеждава.

Кой си ти?

Погледът й се отмести към ръцете му, отпуснати върху коленете. Бяха големи и дори върху екрана на монитора можеше да различи, че бяха покрити с безброй белези. Той имаше ръце на… воин, белязани и изключително мъжествени, и Харпър искаше да ги изучава, сякаш бяха произведение на изкуството. Бяха… красиви по един груб и жесток начин, какъвто не бе виждала досега. И тя не можеше да не се запита какво бе правил с тези ръце, за да получи толкова много рани.

Младата жена потръпна, но не изцяло от страх. Рязко си пое дъх, когато той внезапно извърна лице към камерата, както бе направил преди, очите му сякаш се впериха изпитателно в нея. Тя почувства как лицето й пламва и бързо отвърна поглед, а в следващия миг почти се присмя на себе си. Той не можеше да я види. Не можеше да види никого — просто се взираше в примигващото око на камерата. Тя пристъпи по-близо, изучавайки изражението му. Имаше нещо в очите му… горчивина, ако не грешеше. Но… защо? Ако мъжът не знаеше какво е кола, как за бога, щеше да знае, че примигващата червена светлина, която виждаше, означава, че някой го наблюдава? А дори и да знаеше, каква бе причината за това настойчиво изражение върху лицето му? Тя наклони глава и внимателно се вгледа в него. Погледът му бе вперен в нея, сякаш усещаше присъствието й от другата страна на камерата. Пълна глупост, разбира се. Харпър го знаеше и при все това чувството остана. Очите му бяха пронизващи, докато гледаше устройството, закачено върху стената на килията, която обитаваше, и… не можеше да се сбърка острият ум, прозиращ в погледа му. Може и да беше пещерняк. Но не беше безмозъчен неандерталец.

В мозъка му гъмжаха мисли. Тя ги долавяше. Смут. Объркване. Гняв. Толкова много емоции.

Мъжът извърна поглед и отново се втренчи право пред себе си, лицето му внезапно доби празно изражение, като че ли бе чул нейната мисъл и не желаеше да приеме, че тя е успяла да види това, което той криеше. Или се опитваше. Ала това не я възпря. Тя се наведе по-близо. От този ъгъл можеше да види белега, прорязващ лицето му точно под дясната скула. И… да, изражението му в момента беше празно, но погледът му издаваше вътрешна борба. Харпър я долови, тъй като самата тя бе човек, довел до съвършенство изкуството на стоицизма. Не реагирай. Не им позволявай да видят страха ти. Не им позволявай да разберат, че не ти е безразлично.