Миа Шеридан - Оцеляване

— Това може да се окаже трудната част. Още не сме сигурни какво търсим, с изключение, че е някой с лък и стрели. Макар че на второто местопрестъпление имаше някои необичайни неща, които могат да се окажат полезни. Предполагам, че Дуейн те е информирал в основни линии за двете престъпления?

— Да — кимна Харпър. — В основни линии съм запозната с двата случая.

Агент Галахър се наклони напред и стисна ръце.

— Добре. Аз най-вече се нуждая от някой, който може да ме закара до там, и изглежда, ти си точно този човек. — Преди тя да отговори, той продължи: — Ще ти се заплати като на консултант по случая. Както и горивото и другите разходи.

Харпър прехапа устни. Парите нямаше да са й излишни. Винаги имаше нужда от пари. Въпреки това никога не си бе представяла, че би могла да бъде нечий консултант, а още по-малко да участва в разрешаването на две толкова зловещи убийства.

— Колко време ще останете тук?

Нямаше представа как протича едно разследване на престъпление, въпреки че баща й си бе изкарвал прехраната с тази професия. Но тя беше много малка, когато той умря. А и тогава, както и сега, в Хелена Спрингс просто не ставаха престъпления. Всъщност последният път, за който си спомняше, че е било извършено престъпление, съвсем бегло напомнящо на сегашното, беше, когато Лайл Фредерикс бе пребил жена си до смърт, а след това се бе самоубил. Съпругата му Саманта бе оцеляла и бе напуснала града, за да живее с братовчедка си — и да избяга от образа на „жена, която е била пребита до смърт от своя съпруг, който се бе самоубил“. В малкия град беше трудно човек да се отърве от етикетите, които ти лепваха.

Разбира се, това, което се бе случило с родителите й, което се бе случило с нея, беше злополука, а не престъпление. При все това още чуваше как си шепнат по неин адрес, а и знаеше какъв етикет носи.

Онова бедно създание.

Сирачето.

— Зависи. Може да са три дни, а може и три месеца. На този етап от разследването е трудно да се каже. Тук съм, за да направя всичко по силите си, за да помогна да се въздаде справедливост за двете жертви. Или най-малкото да намеря отговорите. — Агентът замълча, изучавайки я по начин, който я накара да се почувства малко неловко. — Ако се съгласиш да помогнеш, ще трябва да пазиш в тайна всякаква информация. Както казах, нуждая се от твоята помощ, за да проуча внимателно някои участъци от района, и може би ще се наложи да задам някой и друг въпрос, отнасящ се за случаите, така че ти ще бъдеш осведомена за неща, които предпочитам да не се обсъждат на всеослушание.

Харпър кимна.

— Естествено. Разбирам. Гроб съм.

Агент Галахър се засмя.

— Добре. В такъв случай какво ще кажеш?

Какво ще кажеш? Защо имаше предчувствието, че ако се замеси — дори като надежден шофьор, — това щеше да й се отрази по някакъв начин, макар че в момента не можеше да определи точно какъв? Образът на мъжа с настойчивите очи се мярна в съзнанието й, както и местностите, през които трябваше да вози този непознат. Да, той изглеждаше компетентен, но беше свикнал със слънчеви небеса, а не с мразовити каньони и заледени реки.

Самата тя не бродеше често по тези места през студените зимни месеци. Първо, имаше много малко клиенти, които имаха желание да кръстосват дивата тундра, за да им измръзнат задниците. И второ, би било глупаво да провежда личното си проучване през снежните месеци, когато това, което търсеше, щеше да бъде заровено под бели заледени преспи. Замълча за една кратка секунда, докато се изпълваше с решителност.

— Ще го направя.

Ъгълчетата на устните на агент Галахър леко се повдигнаха.

— Страхотно. Може ли веднага да започнем? Трябва да стигна колкото се може по-скоро до сцената на второто местопрестъпление, Харпър. Нали мога да те наричам Харпър?

— Да, разбира се.

— Трябват ми няколко минути, за да задам някои въпроси на мъжа в съседната стая. Няма да се бавя. Предполагам, че той вече е готов да си върви у дома.

Харпър кимна, а агент Галахър напусна помещението и се запъти към „дивака“. Не, Лукас. Името му е Лукас. И неговият дом е насред нищото.

Нещастни миризми. Стара пот, сълзи, страх. Воня на човешка урина. И над всичко това — нещо остро и силно, което Лукас не можеше да назове. Неестествено.

Не бе внимавал достатъчно, мислите му се рееха като бръснещите снежинки около него. И тогава внезапно се бе озовал пред возило, каквото не бе виждал дотогава. Огромната машина ръмжеше и боботеше, оставяйки дълбоки следи в снега. Но той не побягна. Не се бори. Защото искаше да види мъжа, който я караше. Искаше да узнае дали беше приятел, или враг.