Миа Шеридан - Оцеляване

Лукас бавно кимна. Не искаше да отговаря на въпросите, но разбираше, че те не го молеха, а му нареждаха.

— Добре. Ще ми кажете ли отново колко добре познавахте жертвата, Айзак Дрискол?

— Той разменяше неща с мен. Неща, от които се нуждаех, но с които не можех да се сдобия.

— Добре. И защо не можехте да се сдобиете с нещата, от които се нуждаехте?

Не можеше да каже на мъжа защо. Не беше сигурен, че трябва. Не знаеше на кого да вярва и на кого — не. Засега.

— Не исках да напускам гората. И аз… нямам кола.

— Разбирам. Добре.

Но по лицето на мъжа си личеше, че не разбира. Дали знаеше, че Лукас лъже?

— Има ли нещо друго, което да ми кажете за вашите отношения? Нещо, което ви е известно за него, което ние би трябвало да знаем?

— Не.

Докато отговаряше, се опита да не си представя кръвта, локвата, която бе нараствала и се бе разпростирала върху пода.

— Добре. И вие живеехте в къща в собствеността на Айзак Дрискол?

— Да.

— И сте разменяли с него неща вместо наем?

Наем? Лукас не беше сигурен какво означава това, но знаеше, че мъжът — агентът — очаква да го потвърди, затова отговори:

— Да.

— Значи, в известен смисъл сте зависели от Айзак Дрискол, за да получавате неща, които не са ви били достъпни?

В това изречение имаше прекалено много думи, които не разбираше, но той въпреки това кимна.

— Да.

— Харесвахте ли Айзак Дрискол?

— Не знам. Аз просто разменях с него.

Агентът изчака секунда, преди отново да заговори.

— Добре. Забелязали ли сте напоследък нещо необичайно, ъ, във вашия район в гората, така да го кажем?

Не казвай на никого за мен.

— Не.

— Добре. — Той изгледа продължително Лукас, който не отвърна поглед. — Били ли сте и преди в града, Лукас?

— Не.

Това беше почти вярно. Беше ходил веднъж в града, но бе направил само няколко крачки. Не искаше да казва на агента за това. Мускулите още го боляха и се стягаха, когато си помислеше за това.

— Как стана така, че заживяхте там?

— Аз… моите… родители не можеха да се грижат за мен. Дрискол ми позволи да живея на земята му.

Агентът се втренчи в него, ала лицето му не издаваше нищо.

— От колко дълго време живеете в гората?

— Петнайсет зими.

Толкова много. Толкова много студ. Толкова много глад. Толкова много самота.

Агентът го погледна по онзи странен начин. Лукас не знаеше какво си мисли.

— Сам? През всичките тези години?

— Да.

Агентът остана мълчалив около минута. Сетне кимна.

— Добре, Лукас, благодаря, че ми отделихте от времето си. Ако имаме още въпроси, пак ще поговорим. И разбира се, ще ви върнем нещата, след като бъдат изследвани.

Лукас нямаше представа за какво ги изследваха, но кимна. Искам да си отида у дома . Но докато го мислеше, сърцето му се сви. Защото гората вече не беше неговият дом. Сега всичко беше различно.

Агент Галахър отвори вратата и се усмихна.

— Готов съм да тръгваме.

Харпър кимна, надигна се от стола, върху който беше седяла досега, борейки се с изкушението отново да включи монитора, и излезе от стаята. Закова се на място, когато видя мъжа — Лукас — да бъде извеждан от килията от Дуейн.

— Извинете за задържането — казваше шерифът. — Благодаря, че отговорихте на въпросите ни. Свободен сте да си вървите.

Дуейн се обърна и Лукас го последва. Докато минаваха покрай стаята за почивка, грабна едно списание от стойката на стената и бързо го пъхна под кожуха си. Харпър примигна. Нима той току-що бе откраднал списание под носа на шерифа?

Дуейн отстъпи настрани, а Лукас вдигна глава и срещна очите на Харпър. За една секунда погледите им се кръстосаха и Харпър се почувства като уловена в неговия. Омагьосана. Искаше да разтърси глава, за да се окопити от смайването, че го вижда от плът и кръв. Сякаш той може би съществуваше единствено върху онзи екран в стаята, от която тя току-що бе излязла, и реалността от триизмерното му присъствие непосредствено пред нея беше почти… шокираща.

И господи, начинът, по който я гледаше — враждебността, която бе видяла, докато той се бе взирал в камерата, бе изчезнала, заменена само от силно любопитство и същата онази интелигентност. Тя никога не се бе чувствала толкова напълно завладяна от нечий поглед. Преглътна. Той беше голям. По-голям, отколкото изглеждаше върху малкия екран. Висок над метър и деветдесет и мускулест. Напълно изумителен.

— Харпър ще ме закара до дома на Дрискол — каза агент Галахър, когато Дуейн приближи към тях, следван от Лукас.