Миа Шеридан - Оцеляване

Тя бе изтичала навън, но вече никой не можеше да помогне на онази котка. Но тези вълчета бяха различни. Те бяха спасили живота му, преди да се простят със своя.

— Благодаря ви — задавено промълви момчето, докосвайки всяка една от главичките на мъртвите животинчета.

Краката му започнаха да изтръпват от студ и той се изправи, отръска снега и се озърна към гората, където слънчевите лъчи осветяваха пространството между високите дървета.

Зърна сив плат и закрачи към него, ожулените му и разранени крайници изгаряха от болка, особено ръцете. Но с изключение на това, изглежда, беше добре. Нямаше счупени кости, или поне така си мислеше. Запристъпва върху камъните и оголените затревени участъци, където снегът се бе стопил, докато стигна до парчето плат.

Беше суитшърт. И беше прострян върху тревата, огряна от слънцето, така че дрехата беше съвсем леко мокра. Треперейки, Джак грабна дънките и якето си, които лежаха наблизо — якето беше върху един голям камък, сякаш някой го беше проснал, за да се изсуши. Припряно го навлече и въздъхна от удоволствие, когато топлината го обгърна. Дънките му още бяха малко мокри, но той ги обу и напъха края на суитшърта в задния джоб. Щеше да намери огряно от слънцето място, където да го изсуши заедно с панталона. Наложи се да търси известно време, докато открие ботушите си, но най-после ги намери. И двата бяха мокри, но засега щеше да ги носи така.

Джак си бе легнал, облечен със синята си пижама. Зачуди се кой го беше облякъл в топли дрехи. Кой бе знаел, че ще му бъде студено и ще има сняг?

Постоя няколко минути в ивицата светлина, вдигнал лице към слънцето, чиито лъчи стопляха кожата му. Представи си малките вълчета, две от тях все още живи, докато чакат майка си, която навярно беше мъртва.

Стоеше неподвижно. Не знаеше нищо за вълците, но беше чел веднъж книга за кучета, макар че не биваше да казва на никого за това. Неговата бака го бе накарала да обещае, че никога няма да признава, че може да чете и да смята, не биваше да споменава нито думичка за това. Това трябва да бъде тайна, бе казала тя. Никога не биваше да казва на никого, иначе щяха да се случат лоши неща.

Не можеше да остави двете живи малки вълчета в онази дупка. Неговата бака скоро щеше да изпрати някой да го намери. Дали тя изобщо щеше да знае откъде да започне да го търси? Джак нямаше понятие как се бе озовал в онова непознато място. Не знаеше кой беше лошият мъж, който му бе казал, че това може би ще е нощта, в която ще умре. Мъжът, заради когото онези другите момчета полетяха надолу от ръба на онази скала. Да, ледът се бе пропукал и снегът се плъзгаше, но те нямаше да паднат, ако не беше онзи мъж. Но Джак не желаеше сега да мисли за това, защото това само щеше да го накара да плаче, а той знаеше, че сега не е време за сълзи. Трябваше да бъде смел. Заради себе си, а вече и заради онези две малки вълчета, които си нямаха никого освен него.

Върна се при бърлогата и взе двете вълчета, като отново провери едно по едно останалите, за да се увери, че са мъртви. Сега бяха по-студени и телата им бяха като вкочанени. Знаеше, че бяха отишли във вълчия рай.

Щръкналите ребра на животните бодяха дланите му и той ги отнесе в гората при поляната, осветена от слънцето. „Всичко е наред. Вие сте силни момчета“, прошепна на двете, макар да нямаше представа дали са мъжки, или женски. Когато ги оставяше върху един голям камък, за да ги сгрее слънцето, осъзна, че едно от двете вълчета бе умряло също като братлетата и сестрите си. Джак изпусна треперлива въздишка, но сподави риданието си, когато остави малкото телце в тревата до камъка, където седеше с другото вълче.

Всички умираха. Момчето с изкривеното тяло беше мъртво. Онова, което бе избутал нагоре върху корниза, навярно също беше мъртво, както русокосото, което сигурно беше погребано под снега. Мъртво. Сега пет малки вълчета бяха мъртви и последното вероятно също щеше скоро да умре, тялото му щеше да изстине и да се вкочани. И тогава и Джак щеше да умре.

Малкото мършаво вълче вдигна главичка към него, очите му бяха уморени и тъжни, като че ли можеше да чуе мислите на Джак.

— Мисля, че е безнадеждно — прошепна му момчето.

Вълчето се втренчи в него, малкият му език се стрелна навън и близна ръката на Джак. То беше гладно, както и Джак. И двамата имаха нужда от храна, вълчето повече от Джак, виждаше го. Но как ще те опазя живо? С какво ще те нахраня?

Джак се наведе, загреба малко вода от локвата върху земята, образувана от стопилия се сняг. Поднесе я към устата на вълчето и то жадно залочи, сякаш не бе пило вода от векове, очите му не се откъсваха от лицето на Джак.