Миа Шеридан - Оцеляване

Престани да си вреш носа в работите на хората, Лори! — смъмри се тя.

Може би се обаждаше просто онази майчинска част от нея, която бе обичала и изгубила любимото си чедо, и винаги щеше да си мисли най-лошото, когато ставаше дума за обичните й хора.

В ъгъла на плота имаше бележник и тя пристъпи натам, възнамерявайки да остави бележка за храната. Но отгоре някой вече беше оставил напечатана бележка. Лори прочете първия ред и загрижеността й нарастваше с всяка следваща дума, докато бързо я дочиташе.

Сгъна бавно бележката и я пъхна в джоба си, преди забързано да напусне апартамента на Харпър.

Четиридесет и пет минути по-късно Лори спря на алеята пред дома си, а след двайсет секунди влизаше тичешком в къщата.

— Марк? — извика, захвърляйки чантата и ключовете върху малката масичка във фоайето. — Марк?

— Хей — отвърна той, излизайки от кухнята. — Какво е станало?

— Обаждах ти се — рече тя, когато той я посрещна в коридора.

— Извинявай. Току-що се върнах от болницата. Холстън Феърбанкс получи инфаркт. По дяволите, сигурно съм забравил да включа отново телефона си.

Лори застина, очите й се разшириха.

— Холстън Феърбанкс е получил инфаркт? О, боже! — Поклати невярващо глава.

Това можеше да почака минута. Извади бележката от джоба си и я тикна в ръцете на съпруга си.

— Това беше в апартамента на Харпър. Оставила го е за Джак. В това… няма смисъл. — Тя замълча. — Нали?

Марк набързо прочете бележката и веждите му се сбърчиха.

— Убил е Дрискол? Еймити Фолс? Те ще… избягат заедно?

— Ти по-рано говори надълго и нашироко с Джак. Това има ли някакъв смисъл?

Сърцето й лудешки препускаше. Само тя ли не искаше да намери смисъл? Дали единствено уязвимите й емоции не й позволяваха да приеме, че двамата души, към които толкова внезапно се беше привързала, просто ей така ще се вдигнат и ще заминат?

Марк поклати глава.

— Не. По-рано получих пълните му показания за смъртта на Дрискол. — Веждите му се сбърчиха още повече, докато обмисляше възможността Джак да го е излъгал. Сетне се изгладиха. — Не. Но Харпър не вдига телефона си, затова не можах да се свържа с него. Дали той би могъл да се чувства… не знам, някак си отговорен за инфаркта на дядо си? Очевидно той го е намерил и е съобщил на семейството. Но това? — Агентът вдигна бележката. — Не. И какво? Защо ще се разгласява, че ще се срещнат при водопада? — Извърна поглед и стисна устни. — По дяволите, та Джак би могъл да избяга там по всяко време, ако е имал подобно намерение.

Лори за миг остана втренчена в него.

— Имам лошо предчувствие, Марк.

Двамата постояха така известно време, докато помежду им сякаш преминаха толкова много неща. Споменът за мига, в който Лори бе споменала тревогата си за постоянно излизащите синини по тялото на Аби — синини, които си обясняваха с различните видове спорт, с които тя се занимаваше, но майчинските й инстинкти й нашепваха, че трябва да запишат час за преглед при лекар. Диагнозата. Битката. Загубата накрая. Немислимата болка. Тяхното отдалечаване…

Макар че той винаги се бе вслушвал в нейната интуиция. Никога не я бе карал да се чувства глупава или неразумна.

— Трябва да отидеш там. При водопада. Те се нуждаят от теб — настоя тя.

Той я погледна втренчено за секунда, сетне кимна.

— Ще си облека палтото.

Лори сграбчи ключовете на колата, докато той обличаше палтото и нахлузваше ботушите.

— Те са борци — рече тя по-скоро на себе си, за да се убеди , че бяха добре.

Марк отвори вратата и се спря. Обърна се, направи няколко крачки към нея и ръцете му я обгърнаха, притиснаха я към гърдите му.

— Нашето момиче беше борец, също като теб, Лори. Тя се бори до самия край. Би искала и ние да се борим. Но ние спряхме да се борим . За самите нас . Трябва отново да започнем. Няма да те изгубя.

Гласът му бе натежал от емоции и една буца сякаш заседна в гърдите на Лори, толкова голяма, че дъхът й секна. Радост разцъфна в душата й. Лумнала надежда за живота им.

Лори кимна, по страните й се стичаха сълзи.

— Върни се у дома — задавено промълви. — И доведи онези деца със себе си.

Обществото ще спечели, тези деца ще спечелят. В крайна сметка целият свят ще спечели.

Мили боже! Той е психопат. Наистина ли мислеше, че нормален човек със здрав разум ще приеме всичко това? При все това ледени пипала се разпростряха по тялото й, когато Харпър осъзна, че вече други бяха предопределени да се подчинят на тази лудост. Не само предопределени, но вече подчинени. Колко още души страдаха там някъде? Опитваха се да оцелеят, подложени на невъобразими ужаси и нечовешки изпитания точно в този момент? Младата жена потръпна.