Миа Шеридан - Оцеляване

Той се засмя, весел звук, който дори вятърът не пожела да подеме. Той отекна край тях, висок и смразяващ кръвта.

Харпър преглътна. Нашето първо изследване се провали почти изцяло. Нашето първо изследване . Тя. Джак. Другите две момчета. Те са били обектите на първото изследване. И то е пропаднало. Така че сега този мъж щеше да довърши работата. Две от момчетата вече бяха мъртви, сега беше нейният ред.

Ами Джак? Обля я друга вълна на ужас и тя изохка, но стонът й се удави в грохота на падащата вода.

Джак се прокрадваше през гората, звукът на шумоляща вода поглъщаше останалите звуци покрай него. „Ще се срещнем на върха на Еймити Фолс — пишеше в бележката. — Те знаят, че си виновен, Джак. Знаят, че си убил Дрискол. Не мога да им позволя да те отведат. Нека да изчезнем заедно в гората.“

Отначало сърцето му се бе свило от разочарование и тъга. Харпър мислеше, че той е виновен? За убийството на Дрискол? Тя знаеше, че това не беше истина. Той й бе разказал всичко. Това, което бяха споделили… плановете, които бяха начертали… Нека да изчезнем заедно. В това нямаше смисъл. Един от полицаите, които дойдоха в Торнланд, когато отведоха дядо му в болницата, го бе докарал до апартамента й. Той бе хукнал към вратата й, нетърпелив да й разкаже за всичко, което се бе случило. Но нея я нямаше, беше изчезнала от апартамента, въпреки че беше обещала, че ще го чака там.

Нещо не беше наред.

Той извърна лице към нежния вятър, наклони глава, за да улови… ето. Помириса я. Въпреки свежия минерален мирис на течаща вода, въпреки миризмата на… друг човек. Мъж. Не, двама.

Пристъпи напред, приведен, безшумен. Стигна до края на гората, движейки се в сенките, използвайки светлината и тъмнината, за да се приближи.

— Знам, че си тук, Джак! — извика единият от мъжете и Джак застина, в гърлото му се надигна ръмжене, което той потисна. Този глас. Той познаваше този глас. — Камери. Те дават предимство, въпреки умението ти да се прокрадваш незабележимо. — Мъжът погледна към Харпър, която стоеше близо до водопада, и се усмихна. Друг мъж, по-млад, стоеше зад мъжа, който говореше, с приковани в тъмната гора очи, където Джак се спотайваше. — Разбира се, не можем да ги поставим навсякъде. Но въпреки това получавам многобройни снимки на телефона си. Изключително интересно представление. Истинско риалити шоу, ако изобщо може да се каже, че действително съществува такова.

Този мъж също бе наблюдавал Джак? Чудовището, което през онази нощ беше на върха на онази скала?

Гневът се надигна в Джак, гняв и мъка , и той внезапно видя живота си — всичките си страдания — в различна и още по-ужасяваща светлина. Но преобладаващата емоция беше страхът. Кожата му настръхна. Гърдите му изгаряха. Страхът за Харпър, изправена пред мъжа, който Джак знаеше, че смята да я нарани.

Мъжът кимна към младия мъж зад гърба си.

— Дейри.

Дейри извади пистолет от джоба си и кръвта на Джак се смрази.

— Излез, Джак — рече по-възрастният мъж, този със сивите кичури в тъмната си коса, като на скункс. — Безсмислено е да се криеш в гората.

Джак се поколеба само минута, преди да излезе от сенките.

Мъжът се усмихна, изражението му изглеждаше наистина… приятелско.

— Здравей, Джак. Боже, на живо си дори още по-голям. За мен е… истинско удоволствие да те видя.

— Джак — обади се Харпър, погледът й се стрелна към оръжието в ръката на другия мъж, усмивката й посърна.

Джак се отправи към нея и нито един от двамата мъже не го спря. Когато измина почти цялото разстояние до мястото, където стоеше Харпър, по-възрастният мъж каза:

— Така е добре. Остани там. — Въздъхна. — Ще ти обясня нашата мисия. Е, може би ще се запиташ защо ти го казвам? Защото ти заслужаваш да знаеш. Заслужаваш да разбереш, че твоята саможертва не е била напразна. Тъкмо обратното. Вие сте част от нещо много по-голямо и от двама ви. Въпреки това, което трябва да се случи днес тук, аз ви уважавам . Гордея се с вас, възхищението ми към вас двамата е безгранично.

Въпреки това, което трябва да се случи днес тук. Мислите на Джак препускаха, опитвайки се да разбере. Този мъж, той беше там в нощта, когато всичко започна. Той е работил заедно с Дрискол. Наблюдавал е камерите. Видял е всичко. Мислите му се объркаха, мозъкът му зажужа.

— Разбирам защо си убил Дрискол, Джак. Наистина разбирам. Всичко толкова се обърка. Ако имахме възможността да те инструктираме, да ти обясним, ти щеше да разбереш нашата цел, щеше да бъдеш горд със страданията, които си преживял. — За миг върху лицето му се изписа искрено разочарование, но после се усмихна. — Ах, както и да е. Станалото станало.