Миа Шеридан - Оцеляване

А що се отнасяше до нея, Джак беше най-великият оцелял. Нейният герой. Нейната любов. Нейният самец, нейната сродна душа до края на дните й.

— И така, какво се случва оттук насетне?

— Агент Галахър все още работи по случая, опитва се да открие кой е убил Дрискол. И се опитва да идентифицира труповете, открити в имота на Дрискол. — Разтърсиха я тръпки. Малко е оставало и тя да се превърне в останки в земята на Дрискол. Червено кръстче върху нарисуваната от него карта. Пое дълбоко дъх. — Но докато разследването продължава, смятам да започна курсовете по психология в Мисула. Искам да разбера какво кара хората да постъпват по този или онзи начин.

Искаше някой ден да работи като криминален психолог, да помага на агенти като Марк Галахър при разнищването на престъпленията. Всичко, което се бе случило, беше ужасно, трагично, изключително изненадващо и трудно за разбиране. Но възможността да наблюдава от началото до края как постепенно се разрешава даден случай, я бе вдъхновила да се посвети на тази работа. И знаеше, че агент Галахър ще я подкрепи и ще й помага в тази професия.

Междувременно двамата с Джак щяха да продължат с нейния туристически бизнес като планински водачи. Малко беше да се каже, че подобно занимание бе съвсем естествено за него. Та кой друг познаваше дивата природа по-добре от него?

Харпър и Райли си побъбриха още половин час, размениха си коледните подаръци, смяха се, припомняйки си забавни случки от миналото. Когато стана, за да си върви, Харпър никога не се бе чувствала толкова цялостна. Да бъде влюбена, беше прекрасно чудо, но да бъдат заобиколени от приятелска общност, щеше да обогати живота и на двама им.

Младата жена се усмихваше на себе си, докато слизаше по стъпалата пред дома на Райли, и зави към закрития паркинг, нетърпелива да се прибере у дома и да чака завръщането на Джак. Тъкмо вадеше ключа от чантата си, когато долови някакво движение зад гърба си, и се извърна, когато някой я сграбчи изотзад. Отвори уста, за да извика, но вдъхна с пълни гърди нещо сладникаво и застрашително като притисналата се към устата й ръка. Завладя я ужас. Опита се да повдигне ръка, да замахне във въздуха, да удари, но тялото й беше прекалено тежко. Светът се размаза и избледня. Изчезна.

Не можеше да вижда. Почти не можеше да чува. Главата й бучеше и изминаха няколко минути, преди да разбере, че звукът не идваше от собственото й съзнание, а по-скоро отвън, някъде отвъд мрака. Заслуша се, мислите й се проясниха, паметта й се завърна късче по късче. Вода. Това беше вода.

Тя излизаше от дома на Райли. Някой я доближи изотзад. Отвлече я. Сърцето й запрепуска, мъглата в главата й се разсея.

Каквото и да покриваше главата й, беше внезапно махнато и тя издаде кратко скимтене, когато ненадейната светлина я заслепи. Отвори очи, до ноздрите й достигна уханието на природа — дървета, земя и бълбукаща вода.

Била съм тук и преди.

Стоеше на скала, под нея течеше река, извиваше се стръмно надолу и се вливаше в това, което Харпър тутакси разпозна като Еймити Фолс.

— Красиво е тук, нали?

Тя толкова рязко се извъртя, че едва не се препъна в собствените си крака.

Едър, висок мъж със сивеещи кичури в почти черната си коса стоеше пред нея и спокойно й се усмихваше.

Редом с него се виждаше също толкова висок млад мъж със загоряла кожа, тъмни очи и безстрастно изражение.

— Любимото ми място в тази забравена от Бога пустош. — Възрастният мъж се усмихна. — Между другото, аз съм доктор Суифт.

Пристъпи към нея, но не прекалено близо.

Тя го зяпна смаяно, умът й трескаво се опитваше да разбере случващото се. Какво ставаше?

— Цялата тази история започна с церемония, макар и прекъсната церемония, и… ще свърши с такава. — Той отново се усмихна. — Или поне донякъде. Макар и не на точно същото място. Айзак избра първото. Но той не е тук и не може да избира нищо, нали?

— Айзак? — промърмори младата жена.

Айзак Дрискол е избрал първото място. Първата церемония? Първия път, когато беше стояла на скала като тази. Заедно с Джак. И с още две други непознати деца.

Замъглени картини изпълниха съзнанието й, неща, които винаги беше смятала за сънища или кошмари, или откъслечни спомени от отчаяните й усилия да си проправи път през пущинака… гласовете на туристите, които я бяха намерили, може би… страхът й, студът. Всичко това се бе смесило в една объркана вихрушка в детския й ум, причинявайки смут и прекалено много неизвестни, несвързани представи, които зрялата Харпър едва сега започваше да разбира.