Миа Шеридан - Оцеляване

— Има толкова много вълнуващи приложения — не спираше речта си докторът. — Тези хора, тези оцелели, по-късно обучавани да си служат с всякакви оръжия, ще докажат стойността си, волята си да се бият, отново и отново, и отново, при най-трудни условия. Обстоятелства, които биха победили и най-силните мъже. Или жени. Те вече се използват от богатите хора и правителствата по цял свят. Елитна охрана. Дори убийци, когато е в името на нещо по-добро. — Усмихна се като горд баща. — Те са войници. Най-добрите от всички. Наблюдавани от раждането им. Уважавани. Заради живота им, уменията им, заради доказаните им смелост и издръжливост, заради необикновените им духовни и физически качества.

— Ами онези, които не оцеляват от вашето… обучение? — попита Джак и сърцето му се сви при спомена за лицата на другите две момчета през онази нощ на скалата, лицето на момчето, което беше убил.

Мъжът сви рамене.

— Дори и да умрат, те ще умрат като герои. Няма по-добра съдба от тази. Да, ние заменяме една програма с друга. Но нашата действително променя човешките съдби. — За пръв път, откакто Джак бе дошъл, видя гняв в изражението на доктор Суифт. Мъжът пое дълбоко дъх, сякаш да се успокои. — Дори една малка част от тези нежелани деца да влязат в нашата програма, само си помисли с колко ще спадне нивото на престъпността. Помисли си за ползите за обществото. Само си помисли за всичко това.

— Тези хора — намеси се Харпър с треперещ глас. — Какво ви кара да мислите, че няма да ви изобличат?

— За съжаление, сега случаят е точно такъв. — Махна с ръка към двамата и кимна към оръжието в ръката на Дейри. — Колкото до останалите, онези, които приемат мисията си, завършват обучението си в нашите лагери и след това преминават през инструктажите, те ще постигнат вълнуващи кариери и ще се превърнат в герои , пред които останалите ще бъдат едни неудачници и отрепки. Самата утайка на обществото. — Замълча за миг. — Ние ще организираме още лагери за обучение, ще ги изпълним докрай. Вместо да вкарваме тези деца в системата за социални грижи, те ще влязат в нашите програми. Ще дойдат като жертви и ще излязат като победители. Цялата страна ще спечели, обществото ще спечели, тези деца ще спечелят. В крайна сметка целият свят ще спечели.

Хора ще купуват отраснали деца за своя изгода , помисли си Джак, докато пълното осъзнаване в какво е бил превърнат животът му го заля като огромна задушаваща червена вълна. Целият му живот, всеки момент е бил посветен на това .

И ако не откриеше начин как да измъкне Харпър и себе си от този капан, ако не откриеше начин как да оживеят, тогава стотици други деца щяха да бъдат подложени на същите страдания като неговите, щяха да бъдат наблюдавани като него, използвани, убивани или изоставени, за да умрат.

Той се заслуша в грохота на водопада зад гърба си, боейки се, че единственият спасителен път беше надолу. Отново.

— Ехо, Харпър? — Лори бутна вратата, която беше леко открехната, когато тя пристигна пред апартамента на Харпър. Влезе бавно, колебливо, обзета от нарастващо безпокойство. — Харпър? — извика отново. — Аз съм Лори Галахър.

Малкият тавански апартамент беше подреден и чист, леглото беше оправено, обувките подредени до вратата. Въпреки тревогата, която Лори бе изпитала, когато завари вратата отворена и празния апартамент, не можа да сдържи усмивката си при вида на усилията, направени от младата жена, за да превърне този малък апартамент в уютен дом. Обстановката беше приятна и непретенциозна, също като момичето, с което Лори тутакси се бе почувствала свързана.

Влезе в малката кухня, остави торбата с продуктите и домашно приготвения бананов хляб върху кухненския плот. Кой ще има време да пазарува и готви, беше си помислила тя, когато се налагаше да се справят с такава съдбовна промяна, пред каквато беше изправен Джак. А също и Харпър. Знаеше, че тя го обича, а това означаваше, че неговите проблеми бяха и нейни. Джак щеше да бъде в участъка още два часа, затова тя бе купила някои неща в супермаркета и беше дошла, за да ги остави. Когато узна за шахтата на старата мина, за немислимите неща, открити там… изпита нуждата да направи нещо. Най-вече искаше те да знаят, че не са сами.

Разопакова продуктите и тревогата й нарасна, когато не чу стъпките на Харпър да приближават. Дали не е отскочила до някоя съседка? Или е отишла някъде наблизо и затова не си е направила труда да заключи както трябва вратата?