Миа Шеридан - Оцеляване

Не. Това са вълчи мисли , напомни си младият мъж. Но тя харесваше вълка в него, знаеше го. Подуши врата й и я уви по-плътно с болничното одеяло, за да е сигурен, че й е топло. Нямаше търпение да ги пуснат от тази болница със силните си, непознати миризми, които гъделичкаха носа му и замъгляваха мозъка му.

Макар да знаеше, че утре трябваше да се върне отново. Дядо му беше на друг етаж, в това, което те наричаха кома. Сърцето на Джак се сви. Беше изненадан от тъгата, която изпита, когато му съобщиха, че дядо му не се подобрява.

Но той имаше Харпър, имаше своя живот и това бяха нещата, върху които трябваше да се съсредоточи.

Агент Галахър — Марк, въпреки че все още му беше трудно да мисли за него по този начин — бе издърпал Джак и Харпър от водата, мокри и замръзнали от студ, и полуудавени, само на няколко метра… да, сега вече познаваше мерките… само на няколко метра от бушуващите бързеи.

Госпожа Галахър — Лори — бе намерила бележката в апартамента на Харпър и бе изпратила Марк да ги открие, но паднало дърво бе препречило пътя, водещ към водопада, и така той се бе озовал в подножието му, вместо на върха. И. слава богу! Ако доктор Суифт се бе погрижил пътят да бъде блокиран, това беше идеално за Джак и Харпър. В крайна сметка се бе оказало, че Марк беше точно там, където те имаха нужда да бъде.

Доктор Суифт беше изчезнал. Обявен беше за издирване и бе изпратен екип да го залови.

Харпър извърна глава и целуна пръстите му, отпуснати върху рамото й, после ги преплете със своите. Вдигна поглед към него.

— Докато падахме, аз чух мама. — Сведе очи, миглите й хвърлиха сенки върху страните й. — Тя беше с нас двамата, Джак. Мисля, че през цялото време.

Отново го погледна — със същите големи кафяви очи, които се бяха взирали в него на онази скала преди толкова много време — не, петнайсет години , — както и днес на ръба на онзи водопад, когато отново му бе поверила живота си. Гърдите му се издуха. Помисли си, че може да се пръснат.

Издиша дълбоко, замислен за бележките на майка й, които му бяха вдъхнали воля да живее, да продължи, когато се бе отказал от живота, когато самотата дотолкова го бе изчерпала, вземайки и вземайки, и вземайки, че вече не му бе останало какво да даде. Майката на Харпър отново го беше изпълнила — с гласа си, с надеждата, лъхаща от мислите й, с въпросите, изпълнили главата и сърцето му, и с думи, които да му напомнят, че е човек.

— Да — рече той. — Тя беше с нас.

— И баща ми също — добави Харпър. — Аз вярвам в това. Ценя всичко това. То не е било напразно и ни доведе дотук. Джак, мислиш ли, че и ти можеш някак си да го повярваш?

Той извърна поглед за секунда. Знаеше какво го пита. Питаше го дали можеше да забрави за болката и гнева, и горчивината заради това, което му бяха сторили. Дали можеше да повярва, че някакви по-висши сили са се задействали и че тези сили са го направлявали и обичали. Припомни си как бе почувствал, че нейната майка е с него — беше чул шепотите й, — когато бе открил умиращия Дрискол в хижата му. Забрави, беше отекнало в главата му, и той го забрави, поне в онзи момент, когато подаде на Дрискол телефона му, за който той молеше. Сега вече знаеше, че Дрискол се е обадил за помощ, довеждайки помощник-шерифа, който след това беше отвел Джак в офиса на шерифа при Харпър. Ако вместо това беше последвал желанието си за отмъщение, пренебрегвайки онези шепоти, ако беше оставил Дрискол да изгние и си бе тръгнал, за да се върне към самотния си живот… Но сега не искаше да мисли за това. Издиша бавно.

— Мисля — отвърна той.

И наистина го вярваше.

Беше видял какво бе причинила горчивината на дядо му. Отмъщението. Нямаше да стане като него.

Забрави.

Макар че сега също изпитваше гняв. Може би не заради себе си, а заради останалите оцелели, които бяха живели по същия начин като него, а навярно и още по-зле. Убивайки, мръзнейки, гладувайки, докато самотата изсушава душите им.

Какво щеше да стане с тези хора, когато ги откриеха? Хора без самоличност и без нищо. Захвърлени, какъвто беше той.

Вратата се отвори и Лори Галахър нахлу в стаята, изглеждайки… хмм, още не знаеше думата за това как изглеждаше Лори в този момент. Разтревожена, но нещо повече. Харпър се изправи, той също. Лори изхлипа и първо изтича при Харпър, прегърна я, сетне я пусна, прокара ръце през косата й, докосна превръзките й, докато цъкаше с език и се взираше в лицето й, сякаш за да се убеди, че наистина е жива. После протегна ръце към Джак, отново изцъка и здраво го прегърна, накрая отстъпи назад, оглеждайки и двамата.