Аня Баст - Магьосническа ярост

Спирайки колата до бордюра, тя изгаси двигателя и се взря в големите, красиви прозорци. Сарафина обичаше това място. Кварталът бе тих и стар, улиците бяха обградени от величествени, стари дървета. За щастие хазяинът й щеше да увеличи срока за наема. Най-вероятно щеше. Все пак това щеше да е първият път, в който закъснява с плащането.

Тя почука на вратата на съседката си от долния етаж и Бранди, колежанка, отвори.

— Гросет? О, той вече е у вас. Приятелят ти дойде и го взе. Сладък е! — изписка тя, а после каза: — Имам предвид приятеля ти. Макар че и Гросет е сладък. Чао! — и затвори вратата в лицето на Сарафина.

Приятел? Боже, надяваше се Алекс да не е размислил. Тя гледа затворената врата за известно време, безпокойството накара мускулите на корема й да се стегнат. След това пое нагоре по стълбите към апартамента си, умът й се въртеше около това какво ще му каже. Сега, когато си бе отишъл, тя искаше да си остане така.

Вратата й се отвори със скърцане и тя тръгна по коридора, чувайки някой да кашля в хола.

— Алекс, слушай…

Тя спря рязко и ключовете й издрънчаха на пода. Шокът я остави неподвижна, докато се взираше в Стефан Фошо, който стоеше в дневната й… държейки кучето й. Умът й се запъна.

Стефан Фошо?

Всеки знаеше кой бе той. Богатият плейбой и управителен директор на Дъскоф Интернешънъл бе любимец на медиите дълго време. Той бе всичко, което обичаха — красив, интересен, интелигентен и богат. После един ден той изчезна. За цяла една година светът се чудеше къде е отишъл. Бяха го заподозрели в мръсни сделки и бе разследван. Всички развлекателни предавания се занимаваха с мистерията.

После преди шест месеца съвсем неочаквано той просто се появи отново, поемайки отново всичко което бе оставил, сякаш никога не си бе тръгвал. Обясни, че бе пътувал. През повечето време бил на сърф в Коста Рика. Никой не бе успял да го открие, защото той не бе искал да бъде открит. Сарафина предполагаше, че можеш да го направиш, ако имаш много пари — просто да изчезнеш безследно. Лично тя нямаше да разбере.

Повечето хора смятаха, че това е било само с цел реклама. Може би бяха прави. Стефан изглежда обичаше вниманието.

Точно сега наистина искаше нейното.

Големият въпрос бе защо? Защо стоеше в дневната й?

— Ка… Тя започна и после рязко затвори уста, когато Брадли пристъпи от малкия й коридор и застана до Стефан.

Какво, по дяволите, търсеха куриерът и Стефан Фошо в апартамента й?

Стефан наклони глава.

— Сарафина Конъл, за мен е удоволствие. Мисля, че вече си срещала моя съдружник. — Той направи крачка към нея, докато Гросет пъхтеше и й се усмихваше по весел кучешки начин. — Опитахме по лесния начин, но беше по-устойчива към чара на Брадли от повечето. Жените обикновено просто му падат в краката, обвързани или не, правейки работата ни толкова по-лесна.

— Какво става? Какво…

— След като Брадли не можа да те склони, боя се, че ще трябва да го направим по не толкова приятен начин. Повярвай ми, правим ти услуга. — Той се подсмихна. — Въвеждане на данни, Сарафина? Губиш си времето. Ще развием повечето от способностите ти, когато те отведем. Надявам се сами посвещаването ти да е по-приятно.

Това бе заплаха. Стефан Фошо току-що я бе заплашил в собствената й всекидневна и държеше кучето й!

Сарафина отвори уста да извика, когато някой я сграбчи изотзад, голяма, месеста ръка притисна здраво устата й. Игла се заби дълбоко в ханша й силна сънливост я налегна. Краката й се подкосиха и някой я вдигна. Главата й клюмна настрани, бавно губеше съзнание.

Стефан наклони глава настлани и потупа копринената глава на Гросет, докато померанът пъхтеше щастливо.

— Сега имаме теб и малкото ти кученце.

Очевидно нещата можеха да станат по-зле. Много по-зле. Не обмисляше ли вчера, че се намира в ада? Вчерашният ден бе като разходка по пълна с маргаритки пътечка. Днес не беше сигурна дали изобщо бе жива.

Сарафина отвори натежалите си от сън очи с невероятно усилие и видя двамата мъже да се движат из малката стая, където я бяха заключили. Трябваше все още да е жива, след като дори лекарствата, които й бяха дали, не можеха да притъпят острата паника, прорязваща гърлото й, нито пък ударите на разтуптяното й сърце. Това бе най-ужасният й кошмар. Тя бе кълбо от ужас, затворено в тяло, което бе твърде тежко, за да помръдне.

Жива в мъртво тяло.

През последните двадесет и четири часа идваше в съзнание и отново припадаше… предполагаше. Точно когато сънливостта от лекарствата започваше да напуска мускулите й, някой идваше и й инжектираше нова доза. Времето минаваше сякаш живееше в реалистичен сън, съзнанието й се бореше срещу подплатената обвивка, в която бе затворено.