Аня Баст - Магьосническа ярост

— Наистина ли ще го направиш? — попита Робин подозрително.

— А-аз обещавам да го обмисля.

Робин я потупа по гърба.

— Поне ще се обадиш ли, когато се прибереш? Цял ден ще се тревожа за теб.

Сарафина кимна.

— Ще го направя. — Тя направи пауза, преглъщайки с усилие. Боже, искаше й се да може да заплаче.

Не искаше да оставя приятелите си. Сарафина ги обичаше, както обичаше Роузмари, но самият град пазеше твърде много лоши спомени. Щом стана на осемнадесет, тя взе събраните си пари, купи си кола и отпътува надалеч. Да прекарва време тук сега, само да диша въздуха, я караше да се задушава.

— Защо Алекс не дойде с теб? — попита Ник.

Сарафина погледна надолу към пръстите на краката си. Ух.

— Алекс и аз скъсахме.

— Какво? Кога? — възкликна Робин.

— Около седмица преди Роузмари да почине. Просто не вървеше. — Всъщност Алекс я бе зарязал.

— Много съжалявам, мила — каза Робин, полагайки ръка на рамото й.

Вероятно Сарафина трябваше да скъса с Алекс преди много време. Егоистично, тя не искаше да бъде сама. Страхуваше се от това да остане сама, ако трябваше да сме напълно откровени. Заради този страх бе останала с него дълго след като искрата вече бе угаснала, докато Алекс не реши да прекрати връзката. Бе направил услуга и на двамата. Беше като да изтръгнеш из корен умиращо растение. Облекчение бе да не се налага повече да гледаш как листата вехнат.

— Честно казано не ми липсва много. Вие обаче ми липсвате — довърши тя, а гласът й се пречупи.

Робин я прегърна отново, карайки Сарафина да изхлипа.

— Е, тогава се върни — прошепна Робин.

Сарафина поклати глава и задържа приятелката си за още един дълъг момент.

— Не мога.

Робин се отдръпна и се усмихна тъжно.

— Знам.

Сарафина се обърна и се отдалечи към ръждясалата си Хонда Акорд.

— Ще ти звънна, когато се прибера у дома — извика пред рамо тя. Щеше, ако телефонната компания не я бе отрязала. Робин и Ник стояха до гроба на Роузмари, махайки.

Може и да бе без пари и на ръба на банкрут, може и да не й бе останало семейство и може наскоро да я бяха зарязали, но поне имаше добри приятели. Винаги имаше светлина в тунела, ако я потърсиш.

Акордът запали с малка засечка, която накара сърцето й да се разтупти.

— Боже, моля те, не — прошепна тя. Последното място, където искаше да закъса бе Боулинг Грийн, Кентъки. — Ако ще имаш проблеми, направи го далеч от тук, става ли? — монотонно припя на автомобила. — Или още по-добре, не го прави изобщо. Банковата ми сметка няма да го понесе.

Задържайки дъха си, тя насочи колата далеч от бордюра и извън гробището. Пое по дългия път към магистралата, избягвайки местата, където бе израснала. Пътят от тук до Луисвил бе хубав, пълен с хълмове, великолепни каменни стени и зелени дървета. Кентъки бе красив щат, но Сарафина нямаше търпение да се върне в Чикаго, където миризмата на изгорелите газове от автомобилите изпълваше носа й, а виковете и гласовете на хората непрестанно изпълваха ушите й. Където никой не я познаваше. Никой не знаеше странната й семейна история.

Където никой не шушукаше.

Докато караше, спомените я заляха. Картини, които умът й успяваше да потисне в Чикаго, подаваха грозните си глави тук, толкова близо до дома от детството й. Спомени за майка й проблеснаха в ума й. Червенокосата жена на средна възраст стоеше на моравата пред дома им, размахвайки заплашително вилица за барбекю, а налудничави думи се изливаха от устата й. Пламъци и мирис на изгоряло…

Сарафина се хвърли към радиото и намери хубава станция, по която силно вървеше хард рок. Тя отвори прозореца на колата си и се потопи в песента, пеейки на глас думите. Нямаше да позволи на ума си да се върне пак там, просто не можеше.

Вместо това се замисли за Гросет, нейният померан 2. Бе го оставила при съседката си за пътуването на юг и нямаше търпение да го види отново. Сарафина се усмихна. Видя ли? Животът не бе толкова лош. Имаше приятели, работа и най-важното — имаше обичта на добро куче.

Освен това го имаше и онзи мъж, който постоянно я канеше на среща. Казваше се Браян. Не… Брадли. И беше симпатичен. Беше момче от куриерските услуги, идваше в офиса всеки следобед и я търсеше специално, за да подпише документите за доставките. Какво им имаше на куриерите? Флиртуваше с нея всеки ден, канеше я на вечеря. Бе поласкана. Беше му отказвала заради Алекс, но вече бе свободна. Може би следващият път, когато я поканеше, щеше да се съгласи.

Влезе в северното предградие на Чикаго рано вечерта и паркира пред красива сграда от осемнадесети век, където се намираше апартаментът й. Бе само на няколко пресечки от офиса й в центъра, макар че винаги взимаше автобуса, за да избегне проблемите с паркирането.