Лили Прайър - В кухнята на страстта

Слагах маслини и краставички в саламура, затварях гъби, чушки, артишок и аспержи в буркани със зехтин.

Правех мармалади и консервирах ягоди, малини, къпини и боровинки и други плодове, които после подреждах на лавиците в мазето. Всеки буркан бе надписан лично от мен и носеше датата на моята агония.

След като наличностите от пресни плодове и зеленчуци се изчерпаха, насочих вниманието си към добитъка.

Първо изклах прасетата, дори любимото ми, Миеле, което ме погледна с малките си тъжни очи, невярвайки, че имам намерение да отнема живота му с моя касапски нож. Лъжеше се, вече не изпитвах никакво състрадание. Когато мушнах ножа, почувствах, макар и временно, как гневът ми си отива и за много кратко време се усетих спокойна.

Прерязвах гърлата на прасетата, а кръвта събирах в кофи, за да правя кървавици, които след това щяха да бъдат гарнирани със семена от резене.

После започнах да суша бекон и шунка, които висяха на куки в хладния килер, а сетне направих пайове и кюфтета, богати на рагу пастети и сочно печено месо. Помня, че известно време ръцете ми бяха изцапани с кръв, понякога и лицето ми, носех прогизнала от кръв престилка като истински касапин. Доставяше ми удоволствие да ходя така: в някаква степен дива и опасна, носех на тялото си знака на кръвта, лееща се от сърцето ми.

Когато свърших с прасетата, откъснах главите на кокошките, не остана нито една, която да снася яйца. Тогава Луиджи бе изпратен спешно на пазара в Рандацо да купи една кутия с пилета заедно с три-четири кокошки, които да снасят яйца за закуската на Антонио Калабрезе.

Polio alia Messinese , разкошно предястие от пиле, в майонеза с вкус на риба тон, която аз правех, можеше да нахрани трима гладни гости на сватба. За жалост не се очакваше сватба.

След случая с пилетата мама ми забрани да коля повече животни, затова насочих вниманието си към млечните продукти.

Направих солена рикота като сварих овче мляко със сол и по стара традиция обрах суроватката със сноп клонки, както баба Фиоре ме бе учила. Рикотата също беше в огромни количества, прибрах я в плетени кошове на върха на обора.

Накрая търпението на мама се изчерпи.

Фермата не можеше да произведе достатъчно реколта, за да смогва на моето темпо на готвене. Пастата и хляба се похабяваха, защото никой не можеше да ги изяде, а ратаите надебеляха и станаха мързеливи от преяждане; нито един плод и зеленчук не остана в резерв. Бъчонките със зехтин и оцет се опразниха; беше останала само една овца; всички прасета бяха заклани, заедно с пилетата в „убийствена ярост", както я нарече мама. Откриването на трупа на Боли, овчарското куче, в канавката изглеждаше още по-зловещо. Капещата рикота от тавана на обора беше също толкова разстройстваща и по-суеверните ратаи подозираха, че дяволът се е загнездил там и отказваха да влизат вътре.

Мама събра семейството си: братята ми Луиджи, Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе, близнаците Гуера и Паче и младия й съпруг Антонио Калабрезе. Изпрати да ме повикат в салона, но аз отказах да напусна кухнята.

— Мамо, тя не иска да дойде — чух Луиджи да казва пред насъбралите се в салона. — Каза, че е много заета с подготовката на сладкиши, сицилианска торта, пасти и торта с рикота.

Изпълнена с решимост мама поведе малката процесия през коридора към кухнята.

— Роза — започна тя, — това не може да продължава. Трябва да престанеш с това безкрайно готвене.

Не казах нищо. Същия ден опаковах багажа си в куфара, откачих от стената клетката на моя папагал Челесте и напуснах Кастильоне на път за Палермо.

Семейството ми ми причиняваше мъка в продължение на много, много години. По време на войната, когато храната не достигаше, мъката ми гарантира нашето семейство да е единственото в района, което да не изпитва глад.

По-късно онова, което в началото за мама изглеждаше проклятие, се оказа благословия, за която тя благодареше на добрия Господ на всяка неделна служба.

Шунката беше сервирана на празненството за сватбата на Луиджи и бардамата от Лингуаглоса, а това бяха повече години, отколкото можех да си спомня, след смъртта на Бартоломео и моето заминаване. А децата на моите братя растяха и за тях не беше необичайно да се наслаждават на кайсиите или на артишока от кацата или бутилката, която намираха, още от времето на трагедията на тяхната леля Роза.

След като приготвих за обяд паста с пържен патладжан, излязох от апартамента си и се запътих към работното си място в централната библиотека на града. Докато се изкачвах по стълбите, които заобикаляха основната част, се огледах около сградата, където бях прекарала последните двайсет и пет години от живота ми. Предстоеше тази година да получа от директора моя възпоменателен плакет, на който щеше да е гравирано името ми и прослужените години.