Лили Прайър - В кухнята на страстта

Откакто напуснах фермата преди двайсет и пет години, натрупах доста килограми. Бюстът ми, все още голям, сега бе увиснал и след още няколко години щеше да се отпусне още, за да достигне онова, което бе останало от талията ми. Косата ми, някога с гарванов цвят и блясък, беше прошарена, а годините, през които бях описвала книгите в библиотеката, бяха отслабили очите ми и на носа ми бяха кацнали строги очила.

Не би било правилно да се смята, че съм живяла в скръб през всичките тези години. Честно казано, щом напуснах кухнята в Кастильоне, гневът също ме напусна. Всъщност в продължение на четвърт век не изпитвах нищо. Дори капчица скръб не изпитвах от загубата на Бартоломео. Приех живота си и той не ми причиняваше болка.

Дойдох тук, в библиотеката, още първия ден, когато пристигнах с автобуса от Кастильоне с моя папагал и малкия ми куфар в ръка, за да започна нов живот в големия град, далече от мястото, където бях родена и израсла, и където всеки знаеше всичко за мен.

В Палермо нямах минало, никой не ме познаваше — нито мен, нито семейството ми, нито трагедията ми. Единственото, което знаеха, бе каквото им бях казала, а то бе твърде малко — че съм от провинция Катания.

В онзи зимен ден на 1933 година, когато слязох от автобуса на гарата в центъра на Палермо, дъждът валеше на пресекулки. Не знаех къде да отида и целия ден обикалях арабския квартал. Размишлявах как по най-бързия начин да си намеря работа и как да оцелея в целия този шум, суетня и безпорядък, които бяха чужди за мен. Дори по време на редките ми пътувания до Рандацо, най-значимия град в моя район, никога не се бях чувствала толкова анонимна и сама в глъчката на заобикалящите ме хора.

Когато минах край библиотеката, забелязах написана на ръка бележка на покритите със стъкло табла за обявления, която информираше, че се търси чиновник срещу разумна заплата.

Събрах кураж и влязох вътре. След като направих необходимото проучване за работата, която се състоеше главно в подреждане на книги, оставих папагала и куфара на грижата на портиера Крочифисо, и бях поканена в кабинета на директора. Той изглеждаше доволен от отговорите на въпросите му и предложи да започна на следващия ден. Заплатата ми щеше да е двайсет лири на седмица, щях да имам пробен период от един месец.

Тръгнах си в добро настроение от библиотеката, сама се поздравявах за куража. Сега оставаше да си намеря квартира. Отново съдбата ми се усмихна. Малко по-надолу по улица „Виторио Емануеле" се натъкнах на бакалница, на чиято витрина имаше надпис: „СТАИ ПОД НАЕМ, САМО ЗА ПОЧТЕНИ ХОРА, ОСЕМ ЛИРИ НА СЕДМИЦА".

Бакалката, госпожа Мария Фрола, беше дребна възрастна дама, поне осемдесетгодишна. Тя седеше зад щанда, заобиколена от прошуто, салам, всякакъв вид сирене, чабата, прясна паста, козуначени кексове и бишкоти. Госпожа Фрола ме прецени с присвитите си очи, докато галеше дебел черен мопс, настанил се в скута й.

— Prego signorina [6] Моля, госпожице. — Бел. прев. , моля, госпожице?

— Госпожо, интересуват ме стаите — промълвих неуверено.

Госпожа Фрола ме изгледа с недоверие през едното си око.

— Омъжена ли си? — попита тя без да усуква. — Тъй като стаите са подходящи за сам човек.

— Не, не съм омъжена — отговорих и все едно нож се завъртя в раната ми.

— За какво ти е квартирата? — продължи бакалката. — Моята къща е почтена, госпожице.

— Работя в библиотеката, госпожо, и търся жилище близо до нея. Живея тихо и спокойно и ви обещавам, че няма да ви навличам неприятности.

При това обяснение преговорите потръгнаха, тъй като тя изпитвала голямо уважение към учението и книгите и би се гордяла да каже на клиентите си, когато дойдат да си купуват от нея кафе, че е дала стая под наем на библиотекарка.

Госпожа Фрола остави магазина на грижите на съпруга си, който беше още по-стар и по-съсухрен от нея, взе мопса на ръце и ме поведе, заедно с папагала и куфара ми, по улица „Виотрио Емануеле" към катедралата. Зави наляво по „Уличка Бруньо", над която между къщите се кръстосваха въжета с пране.

На номер петдесет и три извади ключ от джоба си и ме отведе до стаите на втория етаж. Там имаше кухня — нито голяма, нито малка, спалня с малко балконче и обща баня. Беше малко тъмно, малко зловонно, но имах нужда от покрив над главата си и не исках да се връщам навън да кръстосвам улиците сред непознати хора, в търсене на нещо по-добро.

След като госпожа Фрола си тръгна, отворих вратите на балкончето и погледнах навън. Улицата беше толкова тясна, че между балконите имаше една ръка разстояние. Колко различно беше това от величествения изглед от прозорците на моята стая във фермата, където погледът се губеше над тучните зелени поля към посипания с белезникава прах вулкан в далечината.