Лили Прайър - В кухнята на страстта

При публичното си появяване мама пищеше от мъка, със скръб, която не изпитваше, и във впечатляващата си изява успя дори да припадне на гроба в добре приет изблик на горест, скрита зад гъстия воал на шапката си.

Луиджи, Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе носеха ковчега и все още успяваха да се шегуват. Аз стисках шапката на баща си в ръка и бях единствената, която скърбеше за него.

Животът обаче продължаваше и след три месеца във фермата вече бяха приемани ухажори, защото мама беше богата вдовица, а и според местната легенда тя бе жена, която можеше да задоволи нещо повече от мъжкия джоб.

Изборът продължи през цялото дълго, горещо лято на 1927 година. Докато всички по-големи момчета работеха на полето, Гуера, Паче и аз бяхме отпращани навън, когато ухажорите идваха.

Те бяха подлагани на изпитание в съответствие със стриктен график: сутрин, следобяд и вечер. Когато времето им свършеше, излизаха от къщата окъпани в пот, триеха веждите си с носни кърпи и оправяха смачканите си дрехи.

Седяхме на портата и ги наблюдавахме как идват и си отиват. Съдията, адвокатът, аптекарят, свещарят. Всички те получиха възможността да опитат.

После, една сряда сутрин, по време на ваканцията, се отби нов ухажор — той беше непознат в района, беше много по-млад от всичките си предшественици — беше по-млад дори от мама.

Както обикновено, преди да пусне мъжа вътре, мама изпъди мен и малките от къщата. Този път обаче се случи нещо необичайно. Скоро откъм къщата започнаха да долитат звуци — от разкъсван плат, после мебел, която скърцаше по пода или беше захвърляна някъде в стаята; странно ритмично почукване изпълваше въздуха наоколо заедно с поскръцване и думкане; накрая към шума се добавиха и човешки звуци — стенания, сумтене, викове и накрая писъци.

Мама не беше викала толкова много от раждането на близнаците преди четири години. Вярно е, че бях уплашена, но не можех да позволя малките да го забележат. Затова продължихме да играем и да се опитвам да заглуша шумовете, които идваха откъм къщата.

При един особено силен залп от викове близнаците изтичаха до прозореца и надзърнаха вътре. Те бяха много чевръсти на трите си крака и можеха да тичат доста бързо. Не успях да ги хвана на време.

— Не, момчета, не трябва да гледате — предупредих ги аз, но беше твърде късно да ги спра.

Залепили малките си нослета на стъклото, те видяха странно четирикрако същество, което се гърчеше на масата в предния салон.

В началото близнаците си помислиха, че това е човешко същество — същото като тях, но с още един крак, странно тяло и никакво реално място в света.

Когато замъгляването на стъклото от дъха им намаля, те видяха, че част от съществото е майка им, без дрехи, а другата част е мъжът, който беше минал през двора и бе влязъл в къщата преди малко.

Все още се опитваха да проумеят всичко това, когато мама ги забеляза и замахна към прозореца с онзи гневен жест, с който обикновено пъдеше мухите.

За разлика от предишните ухажори, този се застоя повече. Писъците и трясъците продължиха цяла сутрин, следобяд и вечерта. Целия ден чакахме в двора да дойде времето и да ни пуснат обратно вкъщи. На близнаците им омръзна да играят и се заеха да рисуват в прахта с трите си малки крачета. Рисунките им изобразяваха гърчещото се чудовище, което бяха видели през прозореца.

Когато слънцето залезе, се промъкнах в кухнята, за да приготвя вечеря за по-големите момчета и неженените ратаи, които понякога се хранеха във фермата.

Заварих сцена на опустошение.

Столовете бяха преобърнати, няколко бяха дори счупени; бъчвата с бира беше преобърната на пода и от нея изтичаше пяна; лавиците бяха увиснали и размазали бурканите с консерви, които бях приготвяла толкова грижливо; чиниите бяха изпочупени, чекмеджетата на шкафа бяха издърпани и съдържанието им бе пръснато из цялата стая. Керамичните съдове за вода, подредени край мивката, бяха счупени, големият чайник бе обърнат на една страна, а огънят бе угаснал.

Започнах да оправям и скоро огънят бе запален. Сложих храната да се готви, преди да изкъпя близнаците в мивката и да им попея, за да заспят.

Същата вечер седях с братята ми Луиджи, Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе и ратаите на дългата маса и вечеряхме, когато мама и новият й ухажор се появиха в кухнята леко притеснени. Той изглеждаше неимоверно изтощен. Мама, за разлика от него, грееше. Отново изглеждаше на седемнайсет.

— Деца мои, това е Антонио Калабрезе — каза тя. — Отсега нататък ще живее тук и ще е новият ви баща.