Сигурно вече знаеш коя съм.
Разбира се, че знаеше. Джош отдавна беше изслушал лекцията „и през ум да не ти е минало да си с нея“. Първо от майка си, после от баща си, който не знаеше, че майка му вече го е предупредила. Да, ясно, схващаше. Семейство Матисън нямат вземане-даване с Уейвърли. Както не смесваш лепило и кетчуп, каза баща му, извор на нелепи сравнения.
Джош я виждаше из града, откакто се помнеше. Тъмната й коса като буреносен облак непрекъснато се ветрееше след нея, защото тя като че ли постоянно тичаше. Обаче стоеше на разстояние, а и Бей изглежда не го забелязваше – до първия учебен ден в гимназията. И тогава се вдигна шумът с бележката.
Беше й разказал за нещастието си повече, отколкото на всеки друг. Не можеше да повярва, че сподели как си ляга в девет. Тя обаче изглежда нямаше нищо против. Беше много спокойна. Докато седеше до нея, светът някак добиваше смисъл. Не ходи в „Нотр Дам“. Не работи с баща си. Ако искаш, отиди да работиш на футболното игрище в Хикори. Само не се определяй с нещата, които не желаеш да бъдеш. Определяй се с онова, което искаш да бъдеш.
Затова ли родителите му не искаха той да общува с Уейвърли? Защото те внушаваха на хората, че наистина имат избор? Защото можеха така да те омагьосат, че да повярваш в щастието?
Искаше му се да не се беше сближавал с нея. Знаеше, че така биха желали родителите му. Само че сега не бяха тук. Отидоха при брат му Пейтън в колежа, а после заминаха на пътешествието по случай годишнината от сватбата си. Щяха да отсъстват цял месец. Никога не биха оставили брата на Джош, Пейтън, сам вкъщи. И с основание. Пейтън беше популярен и буен – беше господар на света. Ако родителите им отсъстваха цял месец, докато Пейтън учеше в гимназията, той щеше да вдига купони, да бръкне в барчето с алкохола и да надуе корема поне на двеста момичета (по собствените му думи). Родителите им винаги твърдяха, че Джош е по-отговорният. Това го дразнеше. Брат му, който беше висок и имаше широките рамене на баща им, веднъж го притисна към тревата в задния им двор и не престана да му се подиграва: „Хубавецът на мама!“. Хубавецът на мама правеше каквото му кажат. Хубавецът на мама трябва да свири в момчешка група, нали така?
Пейтън доста съзря, откакто учеше в колежа, но двамата все още не бяха истински приятели. Всъщност понякога Пейтън, изглежда, прекрасно знаеше какво прави, например, когато отиде да учи в техническия университет в Джорджия, вместо в „Нотр Дам“ като баща си. И вместо да учи бизнес и да поеме „Матисън Ентърпрайзис“, както искаше баща им, догодина започваше да следва право. Знаеше, че не се налага да се подчини, защото Джош щеше да го направи.
Просто така предполагаха и Джош се съгласяваше, докато не започна стажа си в „Матисън“ през лятото. Беше нещастен. Офисите нямаха прозорци. И за пръв път му се стори пълна лудост да строят цели къщи вътре в завода. Сигурно щеше да е различно, ако строяха къщите по традиционния начин, навън, на слънце. Обаче това беше толкова... промишлено. Всички имаха бледа кожа. Джош се задушаваше. През цялото лято не можеше да си поеме дъх.
Па вратата на спалнята му се почука. Той скри бележката под възглавницата, когато икономката Джоан надникна вътре. През последните години косата й се беше прошарила, но още си беше права и не помръдваше. Джош и Пейтън си мислеха, че си слага от лака за мебели.
– Имаш посетител – съобщи му Джоан.
– Кой?
– Уейвърли – набърчи нос тя.
Джош бързо стана, прелетя покрай Джоан и хукна надолу по стълбите. Плъзна се по чорапи по мраморния под, стигна до входната врата и я отвори. На прага стоеше майката на Бей.
Беше по джинси и обточени с кожичка мокасини, които приличаха на пантофи. Косата й беше спусната и на хладното сутрешно слънце в нея просветваха странни червени кичури.
– Госпожо Хопкинс – поздрави Джош.
– Наричай ме Сидни – каза тя, без да се усмихва.
Той отвори вратата по-широко:
– Заповядайте.
– Не, благодаря. – Тя отстъпи назад и каза: – Защо ти не излезеш?
Джош пристъпи навън по чорапи и затвори вратата под носа на Джоан, която стоеше горе на стълбите и се мусеше.
– Какво правите тук?
Сидни пъхна ръце в джобовете на късия си кариран шлифер.
– Не те познавам, Джош. Не знам нищо за теб. Познавам само майка ти и баща ти от гимназията. И признавам, че мнението ми за тях пречи на преценката ми за теб. Баща ти ме нарани. Няма да допусна същото да се случи с дъщеря ми.
Тя зарея поглед над просторната предна морава, все още яркозелена и без опадали листа. Предния ден минаха от фирмата за поддръжка и почистиха целия квартал, защото днес беше Хелоуин и никой не искаше децата, които обикаляха по къщите, да се подхлъзват в богатия квартал, да падат и да съдят хората. Би било доста неудобно, нали ?
Читать дальше