Сара Аллен - Ябълково вълшебство

Когато влязоха, едва се добраха до дивана, после се строполиха и пуснаха торбите отстрани на пода.

– Трябва да приберем храната – каза Сидни.

– Така преядох, че никога повече няма да ям – простена той.

– Ще се наложи. Не мога сама да изям тези остатъци - усмихна му се тя. – Може тази вечер да изгорим малко калории?

И двамата не помръднаха.

– Първо ти – каза Хенри.

– Ела тук – немощно вдигна ръка тя.

– Не, ти ела.

-– Аз съм преяла. Май ще отнеме известно време. Ама на кого му е притрябвало да спи?

Хенри се засмя.

– Това ми напомня за нещо, което дядо ми каза веднъж. Каза, че когато татко бил бебе, толкова често държал дядо и баба будни по цели нощи, че сутрин дядо заспивал на полето. Казваше, че кравите го търкулвали до обора и сами се доели.

Сидни го изгледа недоверчиво.

– Кравите го търкулвали до обора ли?

– Така ми каза. Събуждал се в обора и установявал, че са издоени и отново са излезли на паша, доволни, колкото може да са доволни едни крави.

Жена му се засмя и изсумтя, което разсмя Хенри, което пък разсмя нея още повече. Тя се преви и се плъзна от канапето на пода. Хенри се смъкна след нея.

Двамата се излегнаха един до друг по гръб и постепенно смехът им утихна. Сидни лежеше на нещо твърдо, пресегна се и извади от джоба на палтото си нощната лампа, която й беше подарил Фред.

Включи я и на тавана се образува кръг от сини звезди.

-Откъде я взе? – попита Хенри и премести глава по-близо до нея, докато двамата съзерцаваха тавана.

– Фред ми я даде.

– Защо?

– Нямам представа – отвърна тя и в този момент на вратата се позвъни.

Сидни се надигна и седна.

– Заключи ли вратата? Бей може да си е забравила ключа.

– Може да са деца, които обикалят по къщите за лакомства – каза Хенри.

– Нямам бонбони. Чакай, може би са ми останали дъвки.

– Ако им дадеш дъвки, със сигурност ще замерят къщата с яйца. – Хенри се изправи, протегна ръка и помогна на Сидни да стане. – Ще ги отнеса в кухнята. - Той взе торбите, а Сидни отиде до вратата и я отвори с усмивка на лицето, докато прибираше нощната лампа в джоба си.

Обаче не беше Бей, нито деца, които те заплашват с пакост, ако не им дадеш лакомство. Поне наглед.

В светлината на лампата на верандата стоеше Вайълет Търнбул. Невръстният Чарли спеше в ръцете й.

– Може ли да вляза? – попита тя. Въпреки студа беше с къси панталонки и каубойски ботуши. И с пуловер, който сякаш беше навлякла след кратък размисъл. Поне Чарли беше с фланелен гащеризон. Сидни безмълвно отстъпи назад и я пусна да влезе.

– Извинявай, че влязох с взлом в салона – каза Вайълет. – Огледа дневната и леко се олюля, по-скоро от нерви, а не защото се опитваше да успокои Чарли. — Макар че на практика не беше взлом, защото имам ключ.

– И идваш да върнеш парите? – попита Сидни с ранен тон и пъхна ръце в джобовете на палтото си, за да прикрие, че ги е стиснала здраво в юмруци.

– Вече ги похарчих. Казах ти, парите ми трябваха, за да купя колата.

– Значи идваш да върнеш ключа?

– Изгубих го. Пък и ти си сменила ключалката – отговори Вайълет, без да я поглежда в очите.

Думите й послужиха като предупредителен сигнал, който Сидни все пренебрегваше преди, що се отнася до Вайълет.

– Откъде знаеш? Да не би да си се върнала и да си опитала пак да влезеш?

Вайълет подмина въпроса, защото и двете знаеха отговора.

– Довечера заминавам. Имах нужда от пари за път.

Сидни въздъхна.

– Ще ти дам, каквото имам у себе си. Не е много.

– Не съм тук за парите – каза Вайълет, докато Сидни вадеше портмонето си. – Парното в тойотата не работи и с Чарли измръзнахме.

Сидни се поколеба. Наистина ли щеше да ги отпрати? Не, разбира се.

– Остани да пренощуваш тук. Ще измислим нещо.

– Не ме слушаш! – повиши тон младата жена. Очите на Сидни тутакси се стрелнаха към Чарли, който се намръщи насън. – Няма значение, че парното не работи. Заминавам на юг, където е топло. Чарли няма зимно палто, но реших, че няма да му трябва, ако отидем на топло място. Обаче дрешките му омаляват и аз прецених, че като пристигнем, така или иначе ще се наложи да му купя нови. А нямам пари.

– Нали току-що каза, че не си дошла за пари?

Лицето на Вайълет се разкриви от гняв. Не, не беше от гняв. Беше измъчено. В очите й бликнаха сълзи.

– Просто го вземи – каза тя и подаде спящото бебе.

– Моля? – Ръцете на Сидни изхвърчаха от джобовете и лампата на Фред падна на пода, докато тя поемаше Чарли. Вайълет не й остави избор. Или трябваше да го вземе, или да го остави да падне.