Сара Аллен: Ябълково вълшебство

– Бей не се вписва в твоя свят повече от мен. Затова дори не се опитвай да го направиш.

– Не искам да нараня Бей – искрено отговори Джош. Не искаше. Никога не беше възнамерявал да го направи.

– Вярвам ти – каза тя, все още загледана към моравата. – Наистина.

Той се улови, че се взира в Сидни и вижда колко прилича Бей на нея. Имаха еднакви наситеносини очи, като огнени. Сидни обаче беше видяла повече. Нейните очи бяха по-присвити, по-скептични. Майката на Джош не я харесваше. Тя ревнуваше от всеки, който отнемаше от времето на баща му или ангажираше мислите му. Баща му беше целият й свят. Ако тя разговаряше с Джош, когато баща му се прибереше, майка му млъкваше по средата на изречението и отиваше при него като носена от мощна вълна. И на баща му това му допадаше, както на Пейтън му харесваше да се прави на господар на света. Такива бяха мъжете в неговото семейство. Имаха безброй обожателки, разбиваха им сърцата и пет пари не даваха. Бей беше мила и внимателна, и твърде малка, за да бъде наранена по начин, който ще й тежи до края на живота, както беше станало с майка й. Целият живот беше пред нея. Необикновен живот, Джош изобщо не се съмняваше. Той прехвърляше в главата си мислите, които тя му беше внушила. Не ги приемаше сериозно. Може в крайна сметка беше истински Матисън и си падаше по себичните флиртове. Не можеше да се отърве от задълженията си. Вече беше на осемнайсет. Време беше да възмъжее, както казваше баща му.

– Повече няма да се виждам с нея, обещавам ви.

Думите му разсмяха Сидни. Извърна се към него и каза:

– О, не бъди толкова мелодраматичен. Ако престанеш да се виждаш с нея, всички ще бъдат нещастни. Включително аз и баща й.

– Не разбирам. – Скръсти ръце пред гърдите си Джош. Беше само по спортните си гащета и фланелка на студа.

– Не мога да решавам вместо теб. И не мога да задължа нито теб, нито дъщеря си да се поучите от моите грешки. Мога само да ти предложа идея. Не е зле да избереш нещо различно. Нещо, което не е хрумвало на баща ги. Ти обаче би могъл.

– И какво е то?

– Бей не може да живее в твоя свят, обаче ти можеш да живееш в нейния. Ако решиш какво искаш, заповядай на нашето парти по случай първата слана следобед в градината на Уейвърли. Ние сме особено семейство, но сме сплотени. Добре дошъл си сред нас. – Потупа го тя по рамото. – Сега влизай, че ще измръзнеш.

Той гледаше как Сидни се връща към миникупъра си. Преди да влезе, той се провикна:

– Сидни! Какво те накара да дойдеш тук?

– Вече не мога да й помагам много. Отдавна отмина времето на лейкопласта и приказките преди лягане. Това обаче мога да оправя с едно простичко „добре дошъл“.

Качи се в колата си и потегли, а Джош се запита наистина ли е толкова просто. Да си избереш как да живееш?

Може би не е нужно някой да те въвежда в бъдещето. Може би трябва сам да си избереш пътя.

Може би любовта не те спохожда, а ти се втурваш в нея.

Може би, просто може би, всичко е въпрос на избор.

Хенри пристигна в къщата на Уейвърли по-късно през деня и двамата с Тейлър наредиха голямата маса и различните столове в градината, достатъчно далеч от дървото, за да не ги събори.

Иванел и Фред дойдоха късно следобед и всички заедно изнесоха храната навън. Разбира се, имаше много хляб със смокини и пипер. Но сложиха и лазаня с тиквички, и карамелизирани бонбони с тиквено семе, супа от печени червени чушки и пикантни картофени кекечета с карамел. Бяха приготвени царевични мъфини и топки от пуканки и кафява захар, както и десетина кекечета, всяко с различна глазура, защото какво е първата слана без бяла глазура? Имаше крушова бира и лимонада с карамфил и джинджифил в тъмни бутилки във фризера. Храниха се до късно следобед, а храната като че ли се увеличаваше. Кифличките, сирене със сладко от червени боровинки и орехи се появиха точно когато си мислеха, че са опитали от всичко.

Смееха се и разговаряха, защото за тях беше облекчение да бъдат в настроение и да имат сили най-сетне да бъбрят за дреболии.

Когато започна да се смрачава, децата, тръгнали да обикалят къщите, заобикаляха дома на Уейвърли, защото кой знае какви бонбони щеше да им даде Клеър?

Нещо, което да ги направи твърде откровени, или нещо, поето да ги накара да слушат майките си? Не, благодаря мислеха си. Купешките десертчета бяха за предпочитане.

Когато се стъмни, изнесоха фенери и халогенни печки и ги сложиха из градината. На масата запалиха свещи, а ябълковото дърво през цялото време се клатеше и продължаваше да сипе цветове. Докоснеха ли пламъка на свещта, те просъскваха и ставаха на пепел, а подире им оставаше толкова прелестен и сладостен аромат, че ухаеше едновременно на вчера и на утре.