Колийн Маккълоу - Дамите на Мисалонги

Преди да поемат за Байрон, Джон я бе завел на едно място недалеч от колибата, където възнамеряваше да вдигне техния бъдещ дом. Водопадът с гореща вода, подухван от вятъра, се спускаше надалеч от издълбания в скалата басейн, чиято вода бе в цвета на тюркоаз. Джон й показа откъде извира водата: горе в скалата имаше малка пещера, на дъното на която си бе пробил отвор подземният поток.

— Наистина ли ще живеем тук, скъпи — сред цялата тази красота?

— Където ще живея аз — отвърна той намръщено. — Съмнявам се, дали ще бъдеш още жива, когато всичко е готово. Къща не се вдига за един ден, Миси, още повече, че ще я строя сам. Не искам из долината ми да се мотаят пияни работници, да мърсят басейна и после да разправят на всеки срещнат какво става тук.

— Мисля, че се уговорихме да не споменаваме за моето състояние, нали? Пък и няма да те оставя сам, ще ти помагам с каквото мога — каза жизнерадостно Миси. — Тежката работа не ми е непозната, а и колибата е толкова малка, че няма да ми отнема много време. Доколкото разбрах от лекарите, няма никакво значение, дали лежа или работя тежка работа — някой ден това ще се случи неминуемо.

При тези думи той я сграбчи в обятията си, сякаш наистина му беше станала много скъпа. Така, че се отправиха за Байрон малко по-късно от първоначално предвиденото, но никой от тях не бе смутен от този факт.

Когато Миси влезе в къщата, Октавия и Друсила бяха в кухнята. Двете вдигнаха изумени погледи към нея, смаяни пред великолепните й одежди.

Не че се бе превърнала само за една нощ в красавица, но във всеки случай промяната бе коренна, както във вида й, който бе станал далеч по-привлекателен, така и в цялостното й държане. Приличаше по-скоро на някоя пристигнала от Лондон дама, отколкото на местна бедничка.

— О, Миси, изглеждаш чудесно! — възкликна Октавия и приседна от изненада.

Миси я целуна, после целуна и майка си.

— Благодаря ти, лельо, защото не само така изглеждам, но и се чувствам чудесно. — Усмивката й бе победоносна. — Дойдох да ви съобщя, че се омъжих — извести тя, махайки с лявата си ръка под носовете им.

— За кого? — попита Друсила, усмихната.

— За Джон Смит. Венчахме се вчера в Катуумба.

Нито Друсила, нито Октавия споменаха за странната слава, която имаше в града Джон Смит; така или иначе, той бе човекът, спасил Миси от нещастната участ на стара мома и това веднага го издигна в очите им до незнайни висини.

— Мисис Джон Смит — произнесе майка й, сякаш опитваше вкуса на името. — О, Миси, звучи направо изискано! Къде е той? Кога ще дойде да го видим?

— Има малко работа в Байрон, но каза, че днес следобед би искал да се запознае с вас, преди да ме отведе у дома. Какво ще кажеш, мамо, ако до тогава двете с теб се разходим до Байрон? Трябва да купя малко храна от бакалията, а освен това ще намина при чичо Хърбърт да си избера плат за нова рокля. Никога вече няма да нося кафяво! Дори, когато работя. Ще си слагам мъжка риза и панталони, защото са далеч по-удобни, пък и кой ли ще ме види?

— Не е ли чудесно, че купи тази шевна машина Друсила? — по-скоро възкликна, а не попита клекналата пред огнището Октавия, твърде щастлива от обрата на нещата, за да я е грижа за възмутителното намерение на Миси да носи панталони.

Но Друсила, изглежда, бе потънала в мисли за нещо, далеч по-важно от шевната машина и мъжките панталони.

— Ще можеш ли да си го позволиш? — попита с разтревожен глас тя. — Сигурно знаеш колко са скъпи платовете при Хърбърт, особено ако не са в кафяво.

— Май наистина ще мога да си го позволя. Снощи Джон ми каза, че възнамерява да внесе на мое име в банката хиляда лири. Защото той смята, че е унизително за една жена всеки ден да иска пари от своя съпруг или да му дава отчет как ги харчи. Всичко, което иска от мен, е да не надхвърлям тази граница — хиляда лири на година. Представяте ли са? А отделно ще са парите за домакинството. О, мамо, просто ще си загубя ума!

— Хиляда лири! — Октавия и Друсила я погледнаха втрещени.

— Значи той е богат! — възкликна Друсила и си помисли удивена, че Миси не само бе изпреварила Алисия в надпреварата за олтара, но изглежда бе сключила и по-изгодна сделка.

— Във всеки случай е доста заможен — отвърна скромно Миси. — Знам, че щедростта му съм мен говори не само за богатство, но и за добро сърце. Но аз никога няма да си позволя да харча тези пари за глупости. И все пак имам нужда от няколко скромни рокли — не в кафяво! — и дрехи за зимата. О, мамо. Да знаеш само колко е хубаво в долината! Нямам никакво желание да живея в обществото, просто искам да съм сама с Джон.